Crazy By Nature

Всичко, което човек трябва да направи е: да приеме невъзможното, да се справи без необходимото, да изтърпи нетърпимото.
Не е лесно, ама не е невъзможно. После е по-лесно, значително. Аз знам, повярвайте ми.

***

Има моменти, в които толкова ми докривява от всичко, че ми иде да отида в някоя пустиня, без да имам наоколо жив човек и да крещя. Да креща, да крещя, да крещя… да не ме чува никой. Да крещя в продължение на дни. И да остана без глас.
Понякога се случват мигове, когато мълчанието говори. Мълчанието избутва думите, натиква ги някъде, прави ги излишни. И думите не се сърдят, защото знаят, че трябва да замълчат.
Понякога с мълчание можем да кажем повече, понякога и всичко… стига да има кой да “чуе мълчанието”… стига този, който трябва да го чуе - иска да чува.
Потресаващо е, когато животът те изправи пред врата, която никога повече не би искал да отвориш. Стоиш пред нея, гледаш табелката и чувстваш как душата ти те тегли навътре към познатата опустошителна буря, а разумът ти припомня за цялото страдание, което носи бушуващото и студено море…

***

Убедила съм се, че след всяка стъпка нанякъде оставяш следа. И ти пука. И ако някога паднеш ще разбереш по-ясно от всякога, че всяка дупка теб е чакала.
Явно единственият път към истинско щастие… е да живееш на момента без да се безпокоиш за бъдещото.

***

Имам един лош навик - да се раздавам. Безвъзмездно и безрезервно. Е, когато мога, разбира се. И сега се чудя как толкова много време ми трябваше, за да разбера нещо толкова просто - че когато даваш нещо безплатно, никой не го цени. Сякаш вече всички отмерват стойността единствено в пари. Безплатното е грозно, то е лошо направено, некачествено, та не може в никакъв случай да бъде на ниво с платеното, а то пък от своя страна е много по-лошо от СКЪПО платеното. Точно днес животът ми поднесе поредният урок по икономика на живота - не давай безплатно. Не давай услуги, не раздавай чувства, не давай времето си, знанията си, уменията си… Дадеш ли ги безвъзмездно, всеки счита, че те нямат стойност. Следователно са и некачествени. Не, уважаеми, времето ми е безценно, знанията и уменията съм ги трупала години наред, коствали са ми безсънни нощи, безброй опити и грешки, повторения, разочаравания… А чувствата, сърцето…. те не са за всеки. Те са единствено за онези, които ще знаят колко струват без да им го казвам.

публикувано от: Sis ; етикети: лично, мисли

Closed!
Затварям за няколко дни… седмица… може и две. Може и по-малко
Ще трупам драфт… и после ще го пусна. Скоро.

And something more:
Everything happens for a reason. Nothing happens by chance or by means of good or bad luck. Illness, injury, love, lost moments of true greatness and sheer stupidity all occur to test the limits of your soul. Without these small tests, if they be events, illnesses or relationships, life would be like a smoothly paved, straight, flat road to nowhere.
If someone hurts you, betrays you , or breaks you heart, forgive them. For they have helped you learn about trust and the importance of being cautious to who you open your heart to.
If someone loves you, love them back unconditionally, not only because they love you, but because they are teaching you to love and opening your heart and eyes to things you would have never seen or felt without them.
You can make of your life anything you wish. Go out and live it.

публикувано от: Sis ; етикети: мисли, музика, приятели

Учим се уж от онези кофти моменти, но истината е… че не от всяка ситуация можеш да извлечеш 100% от това което ще ти е полезно и за вбъдеще.
Знаеш ли какво е да те е страх да си легнеш… в собственото ти легло?
Защото не знаеш какво ще сънуваш… защото не знаеш дали пак ще те обземе чувсвото на паника, защото… защото главата ти ще гръмне. Защото не си спокоен.
Объркала съм нещо фундаментално явно, не знам какво. Знам, че много отдавна е трябвало да пренапиша нещо по моя си сорс, не съм го направила, градила съм върху “старото ядро” и ето на - до ден днешен това старо ядро ми играе лоши шеги и все по-често се случва да спъва желанието ми за по-голяма гъвкавост.

Малкото житейски опит, кой­то имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия - както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил не­що, което е смятал за своя собственост (на мен ми се е случвало, както и на всеки друг, убедена съм!), накрая разбира, че нищо не му принадлежи. Случи ли се да изгубиш нещо, не трябва да спираш да търсиш друго.
Живота продължава…няма да те чака.
Или поне се опитвам да повярвам в последните две изречения.

Постоянно съм ухилена, шегувам се с хората… но истината е, че напоследък ми е много тъжно и пусто. Прекалено много неизказана емоция, прекалено много лоши истории, прекалено тъжни хора около мен, прекалено тъжни развръзки в главата ми, прекалено много… минало.
Страшно е да искаш нещо с цялата си същност и в същото време да знаеш, че е невъзможно да го получиш.
Нищо. Аз пак ще си се хиля.

Понякога искам да имам това, което имам. Да не съм в състояние, в което го нямам. И това ме крепи цяла, не ми дава да се разпадна. Някак си трябва да имам тази увереност, че съществувам. Иначе в един момент просто ще спра.

В последните 3-4 дни се замислям много сериозно дали да не избягам извън България. Няма да ми е лесно. Няма и да ми е комфортно - никога не съм искала да съм навън. Не обичам “чужбина”. Нещо повече - изначално съм против всякакъв вид миграции извън пределите на България.
Имам шанс обаче. И този шанс освен всичко останало би ми дал възможността да започна да градя всичко наново, в съвсем нова среда. Чисто нова черна дъска, на която още никой не е писал и не е трил тебешир. Чисто нов живот. Чисто нови хора. Чисто ново настояще… и бъдеще. Но миналото… миналото… как да го затрия него? Как да направя така, че именно това минало да не ми мъти водата. Винаги всичко е ставало на една голяма каша, която никога не съм успяла да разчистя изцяло. Нали? Дали?… Има моменти, в които ми се иска да върна времето назад и да затрия няколко неща от миналото си, които до ден днешен ми пречат и ме стягат.

И да, въпросът “да бъда или да не бъда” е най-гениалният, задаван някога.

dark bodies floating in darkness
no sign of light ever given
imprisoned in a world without a memory
unconscious, or am i conscious?

публикувано от: Sis ; етикети: лично, мисли, музика, сдух

As I sit here and slowly close my eyes
I take another deep breath and feel the wind pass through my body
I’m the one in your soul, reflecting inner light
Protect the ones who hold you, cradeling your inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by

Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Tragic visions slowly stole my life
Tore away everything, cheating me out of my time
I’m the one who loves you no matter wrong or right
And everyday I hold you
I hold you with my inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by
Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Имам да кажа много неща, но… няма да ги кажа. As usual.
Поредната капка в буркана… и явно има още място в него.
Или пък просто съм търпелив човек.

Ако човек се е засилил към дъното, но не се усеща… може би е по-добре да бъде оставен да стигне сам до най-дълбоката и тъмна точка. Не просто да стигне дъното, а да се удари в него с всичка сила и да отвори очи. За да види. За да усети. За да проумее. За да постои известно време на тъмно САМ. За да усети липсата на светлина, въздух и човек до себе си. И да се събуди. САМ. Да се извади сам от дупката. Малко променен. Малко по-реален. Малко по-нормален. Малко по-брутален. Малко по-здраво стъпил на земята. Малко по-мъдър.
И след това ще се е научил да оценя… и да контролира.

Напрегнато и уморено ми е. Today is not my day… maybe tomorrow

публикувано от: Sis ; етикети: лично, мисли, музика, шизофрения