Кристализирах.
До сега се мотах из Аязмото със Стифлър… Тичахме по алеите, лягахме по тревата да почиваме, хващахме разни непознати ми пътеки и вървяхме… Аз и куче. И си говорихме… Ако можеше това животно да говори, кой знае какво би излязло от устата му. Той е най-добрия ми слушател напоследък.
Като малка имах въобръжаем приятел, който уж живееше на една далечна пътека и само ако много силно си стиснех очите – той уж идваше. Бях повече от убедена, че е истински. Говорех си и с него. Много. Детски истории… Сигурно изглежда глупаво или дори налудничаво, но си е факт.
Понякога си давам сметка колко самотна се чувствам, въпреки че съм заобиколена от хора.И се спичам… От друга страна уж съм сама, а винаги се намира кой да ми каже наздраве ако примерно кихна.
Мотахме се сега… премислях… подрънквах си стотинките в джоба… лежах на тревата и говорех, а Стифлър ме гледаше с огромните си очи и слушаше… и по едно време му тръгнаха сълзи! Заклевам се, че това бяха сълзи! Успях да сдухам едно…куче! А дори не знам причината за смахнатото си настроение. Няма конкретна. Просто се събудих сдухана и мразяща всичко. “Наакала си се пак” – каза ми rasti и затвори ICQ-то. Звъннах на starly докато се прибирах, тя ми вдигна и на въпроса “ко стаа бе мамунко малка” последва моя отговор “смахнато ми е, исках да чуя нещо ведро”.
Мааамка мууу! На 27 април Охи има рожден ден и аз за пръв път от как го познавам ще пропусна събитието… Много се надявам на именния му ден да не ми мине котка път и тогава да успея да отида по софийско. Остават 2 месеца и 15 дни до заминаването на Иво.
Deadline.