Замина.
Не че имаше начин това да се размине. Миналия вторник пристигнах в София за пръв път без грам желание. Повода по който бях там ме побъркваше. Побърках и Фения, за което искренно съжалявам… не бях никак добра компания през изминалите дни, sorry Fenia;(
Почти целия ден в сряда бяхме заедно. Не бяхме весели… усмихвахме се нервно и се чудихме как да заобикаляме темата, която ни вълнуваше. Разделихме се късния следобед. Успях да се видя с Каспи, да сдухам и него… След товa се събрахме с кака ми, Манчо, Охи и Иво в “Уго”, хем да се видим, хем да хапнем. Не се вписах в тайфата нещо… Седях, мълчах, гледах умно и в главата ми не спираше да се върти мисълта, че след 24 часа Иво няма да е в България.
Четвъртъка мина спокойно – отново се видях с Каспи, помотах се с Охи, ходих и до мамчето…Към 22ч. се ориентирах към гетото на “Дружба 2″. Събрахме се пак с Охи и Иво,мотахме се по улиците, избеснях когато решиха, че 3 часа е удачно време за напушване. Както и да е… Към 4 се засилихме към летището и някъде по пътя се загуби желязната ми нагласа. Беше подтискащо. И тъпо. И не беше честно мамка му! В момента в който го викнаха на “Check in” и в момента в който му видях гърба с раницата се почна рев… ама като за световно. И така до днес.
Тъп пост стана. Не знам как да изкарам това, което чувствам навън… Смахнатото е, че все още нямам никаква идея дали този човек е добре, дали нещата са нормални. Чух го само като пристигна и толкова. От тогава до сега – затишие. И се побърквам.
Мамка му как мразя промени… и как мразя неизвестното… и… уф! 
DEADLINE —————-
