Излизах с една дружка снощи…
Ще ми се да мога да променя света някак. Ще ми се да изтрия от него ония елементи, които са професионалисти в лъжата и манипулацията. Слушах я и мислех за себе си – минала съм през това, през което минава тя сега. Чувството за изоставеност убива. Няма по-лошо наказание от забравата. И лъжата. И изгубените мечти/надежди…
“Сис, надеждата умирала последна. Днес моята умря!”
О, да – разбира се, че дадох всичко от себе си, за да я окуража… Всъщност не за кураж… По-скоро дадох всичко от себе си по възможно най-мекия начин да я накарам да приеме нещата такива, каквито са. Как е възможно човек да дава всичко от себе си за някой, да оставя на заден план семейството,приятелите и работата си заради този Някой и в крайна сметка да остане със разбита душа и сърце. Как е възможно да има хора, които да изпитват удоволствие от това да употребят и изоставят някого – все едно е пакетче билков чай. Вероятно в егоизма няма лошо, щом има човешки същества, които успяват да живеят в хармония със себе си благодарение именно на тази си черта.

Обхваща ме ярост. Продължавам да смятам, че след края на една любов има 3 фази при този, който все още обича:
1. Безумна любов и стремеж към връщане на загубеното.
2. Също толкова безумна омраза.
3. Забрава.
Тъпото е, че първата фаза минава толкова бавно…
Бе какви ги говоря – същата наивничка като моята дружка съм и аз. Може би малко по-твърда…