Днес Изаура (по-известна като ku4e_kasi4ka или просто Марийка ;р ) става голяма!
Ще ми се да мога да я гушна и да я целуна по кучешкия нос 
Да ми/ни е жива и здрава, все така пробивна. И да продължава да е толкова флюбена, отива и 
П.С. Аз мисля да ударя едно голямо за нейно здраве още сега.
Събота – основното събитие за деня беше рожденния ден на BEER_MAN. Весело изкарахме. Рядко се виждам с тайфата от Казанлък, но винаги събиранията с тях са запомнящи се. Бирата стана на 30! Да ни е жив и здрав! (Наздраве, пак!). Подаръка тази година беше велосипед. Почти си го представям в пълно рибарско снаряжение (миналогодишния подарък), яхнал новото колело и поел пътя към язовир Копринка. Това ще е гледка, която си струва да се види!
Не се мина и без обичайното заливане от смях в компанията на Зу и Драго. На последния дължа почерпка ;р
Изненадата на вечерта беше появата на dzver Аз лично не го бях виждала от поне година и половина, беше ми приятно да побърборим за разни минали и настоящи нещица…
***
В Казанлък имаше изложение на холандски цветя – много красота беше събрана на малко място.
Това са малка част от снимките. Пролетта се отразява невероятно на градчето – всичко е окъпано в зеленина, парковете там май нямат равни… Чисто, приятно, тихо и спокойно. Добро място за разходки по това време на годината.
Очаквам Веско да качи някъде поне част от неговите снимки и ще гледам да метна един линк и към тях.
***
Днес към обед пристигнах в Стара Загора. Минах през офиса с идеята да изчакам момичето, което почиства. Срещата беше определена за 15.00ч. Изчаках я, помолих я да започне от моя офис, за да имам възможността докато почиства останалите офиси аз да свърша поне малка част от работата за понеделник, огледах за пореден път касата, засякох от къде идват едни разлики и се успокоих. Докато се лутах из тетрадки, таблици и програмата, с която работим – получих изненадващ смс за кафе от Марийка и Деян (Здрасти Изаура;). Двамата се разходиха от София до Стара Загора, за да пият кафе с мен… Е, забавих се, ама нямаше как да предвидя, че разстоянието между двата града те го взимат за час и половина. Малко ме почакаха, важното е, че се видяхме Че и Заека видях (него пък не го бях виждала сигурно от поне месец и половина, нищо че сме комшии). Страшно се израдвах на Деян, то кога ли не му се радвам на него. Много си го обичам това диване. Ама многоооо. И всеки път като му видя муцуната и ми иде да вия от радост Марийка май е по-спокойна. Дано нещата, които я тормозят последната седмица, се разминат безаварийно. Стискам палци… Пък ако се наканят другата седмица наистина да дойдат до Габрово с мен – направо ще си имам и повод за празник!
Чудно е да гледаш двама добре познати ти човека заедно. И да се радваш на самата картинка срещу теб, без да е нужно да говорите много-много дори. Ако не бях сигурна, че ще се фръцнат, ако видят снимката си тук – щях да ги покажа и тях, още сега! Невероятна двойка! На мен направо ми дадоха нов начален тласък за идната седмица.
***
Уикенда беше пълен с приятни срещи и изненади. Въпреки това нещо вътре в мен е свито на топка. Имам чувството, че ще гръмна. Отвратителното ми 6то чувство никога не ме е лъгало, а сега имам гадното усещане, че ме чака някаква невероятна гадост тия дни. Супер изнервено ми е… паля цигара след цигара, мотах се безцелно по улиците до преди малко – не и не, не ми минава. Едва ли не предусещам някакъв апокалипсис. И ме е страх. Дявол да го вземе, не понасям паниката си – винаги е необяснима, но винаги се оказва основателна.
Седмицата се очертава доста тежка, много борба ще има… Куца ми рекламната стратегия, и то много здраво. Хванала съм се да издирвам учебници по маркетинг и реклама. Замислям се и до колко ефективна би била рекламата в Интернет… Кои и какви са хората, които ползват глобалната мрежа ежедневно… Какво ново може да се измисли за популяризирането на някакъв продукт, освен стандартните рекламни карета по вестниците, брошури, които се подават от ръка на ръка или пък се пускат по пощенски кутии, плакати по улиците… билбордове/трансперанти… Радиорекламата май е неефективна в нашия регион, за телевизионната да не говорим…
В това отношение все едно съм в амок – никакви нови идеи не ми идват на ума, поне засега. А трябва да размърдам мозъка си за нещо ново и интересно, което да привлече вниманието на хората…
***
Липсва ми контакта с … с разни хора. Whatever… Едно такова нацупено ми е. Или бързат нанякъде, или никакви ги няма, или ако ги има – мълчат.
Липсва ми и Casper… Той е трениран на всичките ми състояния и в общи линии винаги успява да ми каже нещо адекватно на ситуацията и да пресече притесненията ми… а аз дори не намерих време да го видя миналата седмица, докато бях в София 
Дяволски ми липсва…
***
А ето и една нова звезда на блогерския небосклон – Fenia. Доколкото я познавам – смея да предвидя, че този блог ще бъде много интересно четиво занапред. Разбира се, ако не се откаже от него. {}
Мразя да съм груба, а се налага да съм такава!
Мразя да хващам някой за гушата, а това правя!
Мразя преливането “от пусто в празно”!
Мразя да ми губят времето с глупости!
Мразя да изпускам нещата от контрол!
Мразя вечно да съм крива за нещо!
Мразя оперирани от емоции хора!
Мразя дебилни коментари!
Мразя безидейността!
Мразя надсмешката!
Мразя да ме лъжат!
Мразя затишието!
Мразя и бурята!
МРАЗЯ!
***
И още:
Писна ми да се повтаря, че съм се променила. ПИСНА МИ! Омръзна ми да съм културния човек, който на подобен коментар преди време само се усмихваше и измърморваше нещо под носа си. Оставете ме на мира! Какво значи променила? Толкова ли е трудно някой да възприеме, че се опитвам да направя нещо градивно за себе си (да, точно така, само за мен, не за някой друг)? Толкова ли е невъзможно за възприемане, че след като 90% от хората около теб са егоисти – вероятността бавно, но сигурно, да се превърнеш и ти в такъв е също 90%. Не мога да разбера от къде на къде трябва да задоволявам нечии “очаквания”? Чакай малко, ти задоволяваш ли моите? И в качеството си на какво ти определяш кое е добре за мен? Къде пише, че трябва да си казвам всичко? Кой определя какво да задържам в себе си и кое да изкарвам “пред аудиторията”? Защо изобщо трябва да споделям нещо? Защо да трябва да плюя (ако щеш и) на самочувствието си, само и само някой си да се почувствал значим и нужен? Някой грижа ли го е дали и аз не искам същото? А дали се чувствам значима? Нужна? На кого? Защо? И какво от това?!? Къде в цялата тая лайнарщина е мястото на моето желание?
Омръзна ми да слушам какво били мислели хората – да мислят каквото си искат. Омръзна ми да ми се търсят кусури – или да ме приемат такава, каквато съм, или да забравят телефона и името ми. Или/или. Избор винаги има.
“Като не ти харесвам – на ти кофичката и лопатката и спри да си играеш с мен!”
Какво било станало с “предишната Сис”?
Е*еш ли мааму татюУтУ… Изобщо не знам за какво, по дяволите, става дума. Какво ми е толкова промененото… Не съм споделяла. Кое? И защо да споделям? За да си подам бузата за поредния шамар? А, не, мерси.
‘Couse I`m strong enough…
Гет дЪ фЪк аут Ъф маЙ хЕд!
***
Ако усетиш, че ти горят панталоните – не се поглеждай в огледалото. Ще се ужасиш!
Завърнах се и вече ми е мъчно за София. Не толкова за самия град, колкото за хората, които оставих там. Беше шеметна седмица! Във вторник вечер разбрах, че в сряда ще пътувам за там, в сряда веднага след пристигането ми започна и въвеждането в естеството на новата работа. Останах зашеметена от атмосферата, която цареше в централата на фирмата. Огромни офиси, невероятно добра техника, многоброен екип от млади хора. Беше забавно, динамично и изцяло ново за мен. Определено имаше какво да видя и да науча. Имах и база за сравнение – направо не мога да повярвам, че нещата са толкова различни от всичко, с което съм се сблъсквала до сега. Сутрин чинно се явявах на работа в 8.30, принципно работното време приключваше в 17.30, но не си тръгвах от там преди 18.00 – 18.20. Не усещах как минава времето – някак неусетно и на един дъх, в офисите постоянно имаше разни хора, постоянно нещо се случваше, постоянно имаше какво да попивам. За тези 3-4 дни нито за момент не изпитах досада, от това, което върша, нито пък се почувствах като “под лупа”. Хората бяха невероятно отзивчиви и търпеливи… а и аз съм си схватлив злобен гном (минутка за реклама). Притесняваше ме малко софтуеъра, който все още е в процес на създаване (в смисъл има разработена и въведена нова програма, която сега се тества от служителите и съответно се отстраняват разни бъгове), но смятам, че ще се преборя, ще ми е нужно малко повече чоплене… Като заключение по този въпрос мога да кажа само, че в София наистина се бачка здраво. Ама много здраво!
Подписах и договор. Два даже – един граждански и един трудов…
Изобщо… още не мога да повярвам, че се случва нещо толкова добро. Напоследък хубавите неща са много, а аз не съм свикнала така. Сега едва ли не във всеки един момент очаквам нещо да се сгромоляса… Много хубаво не е на хубаво (дано тоя път да греша, макар рядко да се случва). Изпитвам някакво необяснимо неспокойство, гонят ме нерви някакви…
А утре е първия ми работен ден като регионален управител в тукашния офис. Не е истина какъв страх ме гони. Не знам ще се справя ли, не знам ще ме приеме ли екипа, не знам ще има ли проблем или всичко ще мине по вода… Цялата тази неизвестност ме плаши МНОГО. Хем си вярвам, хем се разтрепервам. Хем си повтарям, че не съм темерут и по принцип лесно завързвам разговор и приобщавам хората, хем си давам сметка, че не винаги мога да бъда открита. Бога ми, та аз напоследък и с тримата ми най-близки приятели не съм открита… Май ме хвана шубето. Знам, че в първите дни никой няма да очаква от мен да съм перфектна, но навиците са голямо нещо – до сега каквото съм правела, съм го правела добре. Нужен ми е кураж. (10x, Fenia!!!)
Отделно дето ако искам един ден да бъда изтеглена в София (при това в не чак толкова далечно бъдеще) – то трябва да бъда наистина безгрешна.
***
Извън “работната сфера” също се случиха интересни неща. Пихме биричка с Радо и ми беше много приятно да се запозная с толкова интелигентен и градивен млад човек. Скоро не ми се беше случвало да попадам на такъв, беше ми писнало от хора на тази възраст, които или нямат никакви планове за бъдещето си, или ако имат – не правят нищо по въпроса за реализирането им. В никакъв случай не скучах, нито пък го имаше момента на глупавото мълчание и чудене какво да си кажа с човек, чиито очи виждам за първи път. Смело мога да кажа, че този човек е от моята кръвна група И със сигурност при удобен случай пак ще ударим по едно малко/голямо заедно. Стискам му палци да успее да реализира всички неща, които му се въртят в главата и за които говорихме. Евала на хора, които знаят какво искат и правят нещо градивно със себе си.
***
Нещото което ме застреля беше, че Иво чете това тук. Не че има лошо, не че някога бих се обърнала срещу него… Просто ми е странно. Имаше само двама човека, които не исках да попадат на блога ми и той беше сред тях. Конкретни причини не мога да изредя… може би гордост – в смисъл не исках той да е наясно със слабостите ми, не исках да го занимавам с проблемите си, не исках да търся каквато и да било опора в него (макар дефакто да го правя всеки път, когато съм в София и се виждаме). Щеше ми се в неговите очи да си остана човек, който е стъпил на земята и знае какво прави. Щеше ми се по-скоро аз да съм опората и силната… От друга страна няма лошо човек, на който безкрайно много държа, да знае какво се случва с мен. Естествено, ако желае да знае. От около 2 години се опитвам да се оправям сама със страховете си… Не че успявам, но все пак… Абе основното е, че не исках да знае за параноята ми по неговото заминаване. НО! Ще оживея Може и да е за добро. Един приятел ми беше казал, че от мен би излязал добър писател. Ако има някой, на който му е интересно да чете злободневните ми простотии и ония другите, по-дълбоките неща, които чат-пат изкарвам наяве – това може само да ме радва. Всеки иска да бъде забелязан. И интересен.
Абе… всичко опира до глупавата ми (на моменти) гордост. И до това, че не искам да занимавам близките ми хора с проблеми и страхове.
***
Вчера ходихме в зоопарка. Пак имаше момент на побесняване от моя страна… После ми мина, нормално. Имам си точно 4 прекрасни манипулатори. Е вчера двама от тях бяха на линия, нямаше как да ме държи дълго. Макар на моменти пак да ме хваща яд…
Днес, докато пътувах насам си пуснах Faithless – Insomnia:
I only smoke weed when I need to,
And I need to get some rest, yo, where’s the cess.
I confess, I burnt a hole in the mattress,
Yes, yes, it was me
Толкова като коментар… Може пък наистина да е необходимост понякога, знам ли… Мина времето, когато ги правех тия неща. Но и на мен не ми е чуждо.Освен това вечерта зяпах два филма в Арена – “Когато порастна ще стана кенгуру” и “Ледена епоха 2″. Първия го знаех, но нямам нищо против да го гледам поне още 4-5 пъти А вторият, противно на всички останали втори части (на който и да е филм), беше просто култов! С много смешки… Всъщност ако не бяха смешките от втория филм – сигурно щеше да ме избие на рев по едно време, като се сетих, че престоя ми в София е към края си…
***
Малко (аматьорски) снимки:
Витоша… и облаци. Това се виждаше от офиса в Силвър център, в Люлин.
Смотано задръстване, заради което си седях нервно в една маршрутка п
о Цариградско … Около час пътувах от Орлов мост до Дружба 2. Бля!!!!! Бензина не е достатъчно скъп! И колите са много! И… грррррр! Не искам да се сещам.
Леопардчо спи
… и този спи…
през стъклото така става… ама много ми хареса зеленото:)
Има още една камара снимки от зоопарка… Има и две-три култoви снимки на двамата ми братя с едни захарни памуци, ама… ще ги спестя и ще си ги зяпам егоистично само аз!
P.S. zlatkata, а на теб тоя път наистина съм ти МНОГО сърдита. Спирам с каквито и да било опити вече… аман
