Gone.
Ненавиждам летище София.

***

Вчера около 22.30 бях вече в София. Иво ме чакаше на Плиска, пушихме по цигара докато се освестя от пътуването, след това отпрашихме към Дружба – у тях ни чакаше маса – както си му е реда…

След това часовете между 23.30 и 14.00 на днешния ден се сливат в едно. Почти не спахме. Нощта беше доста интересна… странна… и объркваща ме. Но много хубава! Друг е въпроса, че за пореден път главата ми е зарината с глупави и безполезни мисли. Стари мисли – минавали са и преди през ума ми. И винаги ми се е искало те да станат пак реалност… Отнесох се. снощи се разклати леко поредната “основа”, която положих преди около 4 години. По-важното е, че все пак удържах фронта.

Деня настъпи бързо.
Лека лудница около събирането на багажа…
Множество цигари и опити за подреждане на мисли…
Откъснати изречения, които скоро няма да забравя и дълго ще преосмислям…
Скрити сълзи…

Знам, че трябваше да замине.
Знам, че е за негово добро.
Знам, че ще се върне още по-зрял.
Знам всичко това.
Донякъде успях да се владея на летището. Когато усетих, че нещата излизат извън контрол и сълзите прекалено много напират – точно тогава Злати трябваше също да вдига гълъбите. Пред Ивоса нещата минаха в допустими граници, ама след това… не пропуснах да се нарева като магаре. Очите ми са още подути, от време на време ми се разтреперва брадичката и сълзите напират… И това е цял ден. Кипариса пак беше с наводнена спалня от мен.
Мразя неизвестното – мразя да съм в неведение за неща, които ме интересуват. Мразя да чувствам някаква заплаха. Мразя да съм на хиляди километри от човек, който по един или друг начин е бръкнал в душицата ми. И да знам, че каквото и да стане – аз съм (почти) с вързани ръце… Мразя я тая несигурност.
И след като и днес на няколко пъти ми се зададе въпроса “Защо плачеш де? Какво толкова…?” – отговора ми е простичък – мъчно ми е. Когато ми е мъчно – плача. Логично е да ми е мъчно за някой, който знам че няма да видя в близките 5 месеца.

Късния следобед мина под ръководството на Злат – ходихме до конната база, след това у тях на спагети. Между подсмърчанията ми тогава се чу познатата мелодия от “Ну погоди” – разнасяше се от GSM-а ми. Погледнах името на дисплея и леко подскочих – Иво, на секундата зацепих, че телефона му е вече в майка му… “Силве, Иво се обади и помоли да ти предадем и на теб, че е кацнал в Париж и се е настанил в “Формула”, няма страшно с тия 17 часа престой. Каза че е добре.”
Утре, около 19.30 – 20.00 трябва вече да е кацнал във Вашингтон. Та до утре пак ще сме на тръни…

Имам гадното усещане, че попадам в оня омагьосан кръг от миналата година.
Имам обаче и алтернатива на безумните мисли и притеснения, и тя е – ЗАРАВЯНЕ в работата. Колкото повече – толкова по-малко ще имам време да разсъждавам по така или иначе изгубени каузи. Понякога съжалявам, че познавам този човек и че той е един от малкото, които са се набутали под кожата ми и за които бих направила много. И след това автоматично осъзнавам, че аз нямаше да съм това, което съм в момента ако не го познавах. Яд ме е просто, че трябва да има дълга раздяла

Мразя разделите!
Стискам му палци да е ОК и да се справи!

Подобни публикации:

1. Ден четвърти