Пак съм в дълбоката вода, оная от която най-много ме е страх. Защото не мога да плувам, наистина. Стигне ли ми до гушата и започвам да се давя.
И сега се давя. Отвратително усещане за безнадеждност, отчаяние и паника – 3 в едно – неочаквано “добра” комбинация…
Малкото камъче обръща каручката – така е. Една дума. Само една. Казана от “правилния” човек. Една дума ме засилва към дъното “като стой та гледай”. Била съм силна – айде бе… не искам да съм силна! Вече не искам!

И се сриваш. За много време. Тръгваш право надолу и чакаш дъното. И се опитваш да си оптимист, защото знаеш, че когато стигнеш до дъното имаш един единствен път – нагоре…
Прашно е всичко в нас! Прекалено много химия… Прекалено много прахоляк има по ония тайни кътове с натрупани в тях спомени… Честна дума, понякога искам да изтрия всичко това от главата си! Искам да не съм познавала… Искам да съм имала нормален и скучен живот, в спокойно семейство и всичко да ми е било “цветя и рози”.
…Толкова много ми липсва ;(

Досадна. Отегчителна. Параноичка.
Знаете ли колко боли понякога. От безпомощност. И от това, че думите, които някой отсреща ви подава са самата истина. А не искате да е така!
Хванала съм се в работата си като удавник за сламка. Искам да си изхабя батериите там и да знам, че когато се прибера у нас, или пък когато се мотая по улиците безцелно, или пък просто имам 5 свободни минути – няма да “го” мисля. Пустите му и батерии не свършват и това е. Днес е събота а аз се чудя как да се завлека към офиса, за да върша нещо… Да ангажирам глупавата си глава с нещо градивно. А не с нещо… минало.

Отделно дето съм пълен идиот, щом вярвам, че някога нещо може да се промени. Дрън-дрън…
И колко ги мразя тия моменти…
Кутията цигари не ми стига за една вечер. Гърлото ме стяга. Очите ми се пълнят. Ръцете ми треперят.
Давя се. Метни ми един надуваем пояс, моля те.