Уморих се.
Нормално ли е да даваш душата си за някой, той да знае това и в същото време да използва всеки удобен случай, за да те срива.
И вече е толкова задобрял, че успява да ме срине не само психически, а и физически. Вече всяка негова дума се забива не просто в ума ми… Разболявам се. Пак. И пак! И пак! И пак! И пак!
Също като миналото лято, също като преди седмица-две (даже май няма две)…
Писна миииииииииии!
И само като си помисля, че тоя път иглите няма да са само 3 – и ми иде да се гръмна.
На всичкото отгоре вече не намирам “острова на спокойствието” дори и в работата си – или свикнах с това да се заривам, или вече физическата болка е толкова голяма, че ми е все тая къде се намирам и какво правя. Искам само да спре! Да изчезне! Всичко идва в някакъв дебилен доминоефект, някой обяснява, че било от стреса, какъв стрес бе… аз от години сякаш си живея в моя си лудница. Днес просто получих поредната минимална доза побъркване, доставена за около 2 минути.
Омръзна ми винаги всичко да е за моя сметка. Омръзна ми да се плюе на всичко, което правя.
Избива ми едно голямо FUCK OFF без да мисля… Ей така за един момент време, идва ми, усещам го и се побърквам… Уморих се за пореден път днес. И за утре се уморих, и за по-натам се умирих. Тривиално и скучно.
Ако някой знае как сама мога да си причиня амнезия и как сама мога да изтрия последните 8 години от главата си – ще му бъда благодарна. Омръзна ми да агонизирам всеки път, в който един-единствен човек ми удря поредния негов словесен “шамар”. Само неговите “шамари” ме събарят. И го прави за отрицателно време – за няма и 2 минути разговор.
И мамка му – къде, по дяволите, е проклетото дъно! Аман от безтегловност! Колко време трае едно падане? Искам най-после да падна и да знам, че след това ще чопля нагоре лека-полека.
Как може да има хора, които… не усещат нищичко.
И колко време е нужно на лайно с характер като мен да проумее най-после, че е крайно време да приеме факта, че е просто една нищо и никаква позната и толкова. I see dead people. Аман от призраци. Чудя се ако аз забегна нанякъде – дали моята липса ще бъде болезнена, дали изобщо ще бъде забелязана? Whatever… поредно избухване.
И оня лайнар, дето уж си седи на трона отгоре – защо поне веднъж не направи едно чудо и заради мен! Само едно! Белким повярвам, че го има.
