3.40 сутринта.
Телефонен звън.
Зарадвах се да го чуя, колкото и да се противя на тази приятна тръпка.
“Добре съм…Липсвате ми.”
И ти ни липсваш.
“Кога ще се чуем пак?”
Незнам… когато – тогава.
Много думи… в множествено число. Единственото число нещо ме плаши вече… и него явно.
Стана ми хубаво. Стана ми и тъжно. Оплетено – то кога ли нещо е било ясно…
“Получих нещата. Благодаря.”
Моля.
“Прочетох и единствения лист.”
Не искам да го коментираш.
“Осъзнавам написаното”
Нима?
“….”
Исках да пиша и за други неща от изминалата седмица, но нещо желанието ми се изпари изведнъж.
Има ли начин една прочетена хубава книга да бъде забравена просто така?
И ако е вярно, че едно нещо, ако се случи повече от веднъж… то непременно ще продължи да се случва – то… кога ще се случи пак?
I don’t mind most of the time
But you push me so far inside
***
Тия дни превъртам четири албума на Любэ. Мислех си, че съм забравила руския – мне, не съм!
Хубави песни… ама и те тъжни.
***
Welcome back кипарис, липсваше ми.




