3.40 сутринта.
Телефонен звън.
Зарадвах се да го чуя, колкото и да се противя на тази приятна тръпка.
“Добре съм…Липсвате ми.”
И ти ни липсваш.
“Кога ще се чуем пак?”
Незнам… когато – тогава.
Много думи… в множествено число. Единственото число нещо ме плаши вече… и него явно.
Стана ми хубаво. Стана ми и тъжно. Оплетено – то кога ли нещо е било ясно…
“Получих нещата. Благодаря.”
Моля.
“Прочетох и единствения лист.”
Не искам да го коментираш.
“Осъзнавам написаното”
Нима?
“….”
Исках да пиша и за други неща от изминалата седмица, но нещо желанието ми се изпари изведнъж.
Има ли начин една прочетена хубава книга да бъде забравена просто така?
И ако е вярно, че едно нещо, ако се случи повече от веднъж… то непременно ще продължи да се случва – то… кога ще се случи пак?
I don’t mind most of the time
But you push me so far inside
***
Тия дни превъртам четири албума на Любэ. Мислех си, че съм забравила руския – мне, не съм!
Хубави песни… ама и те тъжни.
***
Welcome back кипарис, липсваше ми.
2 Comments
хахаха, кокошка:Р Виждам, че ти липсвам, ам… и ти ми липсваш и си гу знаиш… нищу, чи съ правя на корава:Ррр
Колкото повече чета този блог, толкова по-силно става любопитството ми относно този човек, който ти толкова усърдно се опитваш да не споменаваш, да не мислиш за него и всичко останало, към което явно приятелите те призовават. Във всеки случай, съчувствам ти (ако правилно съм разбрала текста де), явно всеки човек има по една такава история зад гърба си. Дано успееш и ти скоро да се отърсиш от нея.