Куцо ми е.
Липсват ми няколко човека, които толкова много ми се иска да видя, че… Съвсем наскоро при подобен пристъп звъннах на мамчето… Чух познатия глас, чух познатото мърморене, чух поредното “така не бива”, “намери време и легни да спиш”, “още колко време мислиш, че ще издържиш така?”… и ми стана леко. В смисъл подейства ми някак успокояващо, а бях на път аха-аха да ревна по телефона. И сега ми е едно ей такова никакво, ама не смея да звънна на никой.

“В тъмнината често остава някой прозорец да свети, надявам се и се моля вече да не е моя.”

***
Полудявам.
I’m sorry but I ain’t gonna change my ways
You know I’ve tried but I’m still the same
…
Липсвате ми. Много.

и пак стана ебати сълзливата глупост… ма като не завъртам телефона… ей на – пиша. не е същото, да знаете!