Малкото хора, на които съм позволила свободно да “чоплят” по лаптопа ми сигурно са забелязали перманентното присъствие на 2 неща там – папка “Gluposti” и един .txt файл, точно до нея, със същото име – “Gluposti”. Не мога да кажа точно на каква възраст са тези 2 неща – имам си ги от момента, в който си взех първия домашен компютър – превъртяла съм ги през поне 5 или 6 машини за последните 7 или 8 години.
В папката мятам всякакви направили ми впечатление картинки и странни музики. В .txt файла записвам разни мои внезапни прозрения, голяма част от които в последствие са се появили тук. Друга част съм затрила… Периодично трия всичко в двете “Gluposti” и започвам наново.

Както и с всичко останало.

Напоследък се върнах доста назад. Удивително е как човек съхранява някъде в себе си толкова много (стара) информация, която извира всеки път, когато и бъде даден повод – дори и след повече от 10 години. Мислиш си, че си забравил нещо, че не го помниш… Всъщност ти не го мислиш – ти в действителност си го забравил и не го помниш… до момента, в който не го видиш ОТНОВО. Интересно, дали и след 20 години спомените ще са така ярки и детайлни?
Нямам поглед.
Цялата съм се свила на сиво кълбо прежда. Някой ме е търкулнал нанякъде. Може би някой би искал да си изплете от мене жилетка, само че първо трябва да пусна двата края.
Искам да чувам единствено шепот, който успокоява и притъпява сетивата, защото именно те са изморени да възприемат света. Имам чувството, че строя кула от карти и всяка нощ като заспя тя се срутва и почвам отначало вече за Н-ти път на сутринта, но не се отказвам и аз не знам защо. Не искам цел, искам концентрация, искам сили, искам хармония.
Сякаш имам нужда да вярвам, че някой се моли за мен. Аз самата отдавна съм загубила тази способност. А имам нужда от благословия.
А помните ли как някога пърхахме весели и безгрижни, стъпвахме не по окаляни пътища, а по зелена трева… дали ще се върне това време?…
Моля се да ме хване бяс и да избягам като луд вълк в тъмната гора… и да стрелят по мен хората, ако искат.

Понякога се питам: колко може да понесе човек?
Много.
Много.
Много може.

… нещо съм се зарибила по Live изпълнения последните седмици… сигурно има някаква връзка с търсенето на “реалното” и бягането от “перфектно-утопичното”…

“when everything falls down round you,
you wait to see who`ll save you.”

Карах много… бързо. Изминах много… за кратко време.
Накрая пак се оказах там, откъдето тръгнах.

Всеки го е изпитал вече. Поне по веднъж. След нощта идва сутринта /това всички го знаят/. Всичко почва отначало, имаш смътно усещане какво ще стане, думите ти увисват във въздуха, мислиш си за бъдещето, а не за настоящето. И все пак си мечтаеш да ти се случи пак една като “онази” сутрин… Странно как никога не живеем в настоящето. Предвкусваме бъдещето и се мъчим да го ускорим, сякаш премного се бави, или призоваваме миналотo и се опитваме да го задържим, сякаш отлита твърде бързо: толкова сме неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото, което ни е дадено. Същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни наранява. Затваряме очи за него, защото ни опечалява. А когато ни е приятно, съжаляваме, че ни се изплъзва. Точно като мен в този момент.

HAMM: [Wearily.] Quiet, quiet, you’re keeping me awake. [Pause.] Talk softer. [Pause.] If I could sleep I might make love. I’d go into the woods. My eyes would see… the sky, the earth. I’d run, run, they wouldn’t catch me. [Pause.] Nature! [Pause.] There’s something dripping in my head. [Pause.] A heart, heart in my head.
(Самюел Бекет е жесток!)

Понякога човек, бързайки да осъществи стремежите си, не забелязва как губи част по част себе си… Докато накрая единственото, което остава от него, е едно око, загледано напред, но безпомощно…

Трябва да си наложа да спра да ровя архивните папки по мейлите си от преди… 8-9 години. Плаша се, че нищо не е същото, освен имената ми/ни. Всеки път едно “минало” се връща, за да направи нова рана. Всъщност това “минало”, по времето, когато беше “сегашно” ми направи първата в съзнателния ми живот такава рана. Тя изчезна преди много време, а сега ненадейно се появи отново. Заболя ме. Знам, че ще се връща и ще ме наранява. Мразя това “минало” именно заради това, но също така безумно много го обичам. Понякога дори изпитвам страх от него.
Сещам се за молитвата срещу страх от “Децата на Дюн” (филма) – “Пускам страха да мине през мен, и когато отмине, аз пак ще съм тук, а него няма да го има”. Нещо такова.
Като се съберат разни такива неща… какво друго ти остава освен да ги пуснеш да минат и да се надяваш, като отминат пак да си там. И да си (поне) почти същия.

I`ll stay up all night again. Awake…
Малко Godsmack… и адреналинов клип… в 03.47 ч.
Добро утро.