Будна

2

Всеки го е изпитал вече. Поне по веднъж. След нощта идва сутринта /това всички го знаят/. Всичко почва отначало, имаш смътно усещане какво ще стане, думите ти увисват във въздуха, мислиш си за бъдещето, а не за настоящето. И все пак си мечтаеш да ти се случи пак една като “онази” сутрин… Странно как никога не живеем в настоящето. Предвкусваме бъдещето и се мъчим да го ускорим, сякаш премного се бави, или призоваваме миналотo и се опитваме да го задържим, сякаш отлита твърде бързо: толкова сме неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото, което ни е дадено. Същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни наранява. Затваряме очи за него, защото ни опечалява. А когато ни е приятно, съжаляваме, че ни се изплъзва. Точно като мен в този момент.

HAMM: [Wearily.] Quiet, quiet, you’re keeping me awake. [Pause.] Talk softer. [Pause.] If I could sleep I might make love. I’d go into the woods. My eyes would see… the sky, the earth. I’d run, run, they wouldn’t catch me. [Pause.] Nature! [Pause.] There’s something dripping in my head. [Pause.] A heart, heart in my head.
(Самюел Бекет е жесток!)

Понякога човек, бързайки да осъществи стремежите си, не забелязва как губи част по част себе си… Докато накрая единственото, което остава от него, е едно око, загледано напред, но безпомощно…

Трябва да си наложа да спра да ровя архивните папки по мейлите си от преди… 8-9 години. Плаша се, че нищо не е същото, освен имената ми/ни. Всеки път едно “минало” се връща, за да направи нова рана. Всъщност това “минало”, по времето, когато беше “сегашно” ми направи първата в съзнателния ми живот такава рана. Тя изчезна преди много време, а сега ненадейно се появи отново. Заболя ме. Знам, че ще се връща и ще ме наранява. Мразя това “минало” именно заради това, но също така безумно много го обичам. Понякога дори изпитвам страх от него.
Сещам се за молитвата срещу страх от “Децата на Дюн” (филма) – “Пускам страха да мине през мен, и когато отмине, аз пак ще съм тук, а него няма да го има”. Нещо такова.
Като се съберат разни такива неща… какво друго ти остава освен да ги пуснеш да минат и да се надяваш, като отминат пак да си там. И да си (поне) почти същия.

I`ll stay up all night again. Awake…
Малко Godsmack… и адреналинов клип… в 03.47 ч.
Добро утро.

2 Comments

Showing 9 comments per page. Slide to right to see more...
  • Posted on 24.05.2008 at 22:50 Permalink

    Добре дошла в клуба, sis

    аз живея основно нощем

    ще си помисля да започна да споделям повечко от това време през мръкло до здрач между симфонията и глухата тишина

    мммммдам….

    някога — инак, хубави Godsmack… и какъв глас само!

  • Posted on 25.05.2008 at 16:16 Permalink

    През мръкло до здрач стават странни неща в главите и душите ни. Тогава сме едновременно save от всички останали… хора (предполага се че спят…) & unprotected от… себе си и тъмните сили. И всъщност именно по това време на денонощието чувам изцяло и само себе си. Понякога се смяйвам, като се чета след това… но пък всичко написано е истинско, от дълбините на АЗ-а ми…

Стр. 1/11

Post a Comment

Your email is never published nor shared. Required fields are marked *

*
*
*