Глупости… дали?

0

Малкото хора, на които съм позволила свободно да “чоплят” по лаптопа ми сигурно са забелязали перманентното присъствие на 2 неща там – папка “Gluposti” и един .txt файл, точно до нея, със същото име – “Gluposti”. Не мога да кажа точно на каква възраст са тези 2 неща – имам си ги от момента, в който си взех първия домашен компютър – превъртяла съм ги през поне 5 или 6 машини за последните 7 или 8 години.
В папката мятам всякакви направили ми впечатление картинки и странни музики. В .txt файла записвам разни мои внезапни прозрения, голяма част от които в последствие са се появили тук. Друга част съм затрила… Периодично трия всичко в двете “Gluposti” и започвам наново.

Както и с всичко останало.

Напоследък се върнах доста назад. Удивително е как човек съхранява някъде в себе си толкова много (стара) информация, която извира всеки път, когато и бъде даден повод – дори и след повече от 10 години. Мислиш си, че си забравил нещо, че не го помниш… Всъщност ти не го мислиш – ти в действителност си го забравил и не го помниш… до момента, в който не го видиш ОТНОВО. Интересно, дали и след 20 години спомените ще са така ярки и детайлни?
Нямам поглед.
Цялата съм се свила на сиво кълбо прежда. Някой ме е търкулнал нанякъде. Може би някой би искал да си изплете от мене жилетка, само че първо трябва да пусна двата края.
Искам да чувам единствено шепот, който успокоява и притъпява сетивата, защото именно те са изморени да възприемат света. Имам чувството, че строя кула от карти и всяка нощ като заспя тя се срутва и почвам отначало вече за Н-ти път на сутринта, но не се отказвам и аз не знам защо. Не искам цел, искам концентрация, искам сили, искам хармония.
Сякаш имам нужда да вярвам, че някой се моли за мен. Аз самата отдавна съм загубила тази способност. А имам нужда от благословия.
А помните ли как някога пърхахме весели и безгрижни, стъпвахме не по окаляни пътища, а по зелена трева… дали ще се върне това време?…
Моля се да ме хване бяс и да избягам като луд вълк в тъмната гора… и да стрелят по мен хората, ако искат.

Понякога се питам: колко може да понесе човек?
Много.
Много.
Много може.

… нещо съм се зарибила по Live изпълнения последните седмици… сигурно има някаква връзка с търсенето на “реалното” и бягането от “перфектно-утопичното”…

Post a Comment

Your email is never published nor shared. Required fields are marked *

*
*
*