От всичко най-мразя някой да ми казва “Направи това” с тон на генерал и в повелително наклонение. Същия тоя човек може да е сигурен в едно – че ще направя точно обратното на това, което иска и при всички случаи няма да действам по “неговия план”, последната ми грижа ще бъде неговата прищявка.
Не че съм човек, който отказва услуги или отказва да свърши нечия заръка – напротив. Ама не и “заръчано” с тоя тон и с тотална незаинтересованост какви приоритети имам аз в същия този момент.
За 3 години интензивна работа с хора – като се почне от подбор на персонал, обучение, развитие, управление и… уволнение се научих на едно нещо със сигурност – нещата просто не се получават със спуснати заповеди. Подхода е важен, персоналното внимание към всеки един – също.
Не можеш да накараш някой да направи нещо само защото си издал някакво нареждане. Трябва да се научиш да “продаваш” идеите си, иначе просто не ставаш за ръководител на каквото и да било.
С тояга е лесно, ама не е качествено. Ако тук-там се подава и морков – тогава процента на успеваемост се вдига.

Другото, което ме вади от кожа за отрицателно време е да се налага да нося на гръб някой. Не в буквалния смисъл… а в другия, да правиш нещо защото някой, който принципно е трябвало да го прави – не го е свършил. Хич не обичам мърди и хрантутници.

***

Друго непонятно за мен нещо е човек на над 22 години да разчита да го отглеждат майка му и баща му и грам идея да си няма колко точно струва 1 лев. Каква е цената на парите, колко труд струват… Още по-смешно е човек на моята възраст да няма и 3 месеца работа зад гърба си – what the fuck? И такъв човек ще се опитва да ме убеждава, че е самостоятелен…. Айде бе! Я се скрий и се покажи едва когато имаш ясен отговор на въпроса от преди малко – каква е цената на парите, и по-точно на заплатата, и още по-точно – на собствената ти издръжка! Има хора, които блъскат за малко пари, има и хора, които блъскат за много… Уважвам и едните, и другите – правят нещо, живеят на своята си черга и не лежат на нечий гръб. Самостоятелни са.

***

Днес имаше включване от една от осъзнатите грешки, които споменавах тук. Е… все още смятам, че е грешка. Случайна среща, от която не бях особено въодушевена. “Аз знам, че си в София от повече от половин година. И не се обади?”… А защо да се обадя? И като знаеш – защо ти не се обади? Все тая – ще се видим… при следващата случайна среща. Уговорена няма да има.

***

И нещо смешно, че много “ядливо” излезе предходното – натиснах едно копче… на една машина… много се чудих дали да го натисна или да седя и да чакам да дойде петък и някой друг да го натисне… и така като се чудих го “цъкнах”. Направих поразия естествено… ама не е болка за умиране. По-голяма поразия щеше да се случи, ако бях седяла и чакала да дойде петък.
Да… копчетата са интересно нещо. И по тоя повод – за пръв път виждам наяве как невежеството е блаженство и ти дава смелост Ако знаех, че има и минимален риск с това натискане на копчето да осера нещо – нямаше да го пипна. Ама ей на – теорията на вероятностите си свърши работата
Кое копче ли? Едно голямо черно
execute, хо-хо