Чудих се какво заглавие да избера и нещо не се сетих. Затова просто написах местата, които пообиколих последния месец и по някакъв начин съм решила да запечатам за себе си моментите.

Миналия месец една неделя се чудихме къде да убием деня и къде да идем. Основно изискване беше да е близо до София, на не повече от час и половина път с кола. Сетих се, че при предишни ходения до Рилския манастир бях виждала една “кафява табелка” за стобските пирамиди. Не ми отне много време да навия спътника си за тази посока и… here we go.
Стобските пирамиди се оказаха нещо странно Не си ги представях по този начин, но в никакъв случай не останах разочарована от видяното.

Намират се в Югозападна България, по пътя към Благоевград, отбивката за Рилския манастир, в края на с. Стоб. На около час път с кола от София. Входа за екопътеката е символичните 2 лева Около 30 минути ходене до върха е, в началото равно, после стръмничко… Но си струва, освен заради пирамидите и заради самата гледка:

Някъде от там снимахме и една вила, която според нас се оказа едно добро място за парти – отцепена, без съседни къщи, от всякъде гора… няма на кого да пречим с шум… ето я:

На Рилския манастир не стъпвам за първи път… И друг път съм писала и показвала това място. Въпреки комерсиализацията му – за мен си остава една добра дестинация, която бих поемала пак и пак и пак…

Силно препоръчвам малкия ресторант, който се пада зад самия манастир – готвят добре И порциите никак не са малки!
Освен това попаднете ли там – не пропускайте да пробвате мекиците и да си вземете хляб за вкъщи – няма такива макици и такъв хляб, няма!

Последните две седмици се подвизавах в Пловдив. Един от любимите ми градове. Живях там около половин година, до момента, в който се пренесох в София. Несъмнено го свързвам с хубави неща и хора, макар контактите ми за тази половин година в този град да бяха изцяло служебни… 2та ми офиса там се оказаха доста успешни и аз лично съм доволна от свършената работа. С някои от хората станах приятел, не ги възприемам като “служители” от гледна точка на един шеф примерно… Та бях в Пловдив. Имах късмета да се повъртя из тамошния цигански квартал – Столипиново. Казвам късмет, защото попаднах на уникално място, чийто еквивалент за момента не откривам. Там времето тече по друг начин, проблемите на хората са други, нравите са други, обичаите са други, важните неща също са други. Да – мизерно е, да – не е най-хигиеничното място на света, да – обитателите са странни и не винаги са friendly настроени…

НО определено се оказа, че с хората обтаващи това място е по-лесно да се разбера и договоря, отколкото с някои българи. Отделно – след като влезнах в няколко къщи (повече от 30!) видях, че условията не са кой знае колко по-зле от условията на мнозинството българи, да не говорим, че имаше жилища, в които влизайки и оглеждайки ме досрамя от това, което е у нас…
В Столипиново има коли. При това последни модели… факт – виждах ги паркирани пред кафенета, домове… но странно защо – превозните средства в движение там бяха каруци:

Определено не оставах незабелязана с моята брандирана кола. За по-малко от половин ден вече целия квартал знаеше, че съм там и знаеше защо съм там. Вероятно благодарение на бързината, с която се разнасят вестите там пожънах и успех – около 80% от договорките ми в последствие се изпълниха… Съвсем не на шега ми беше подарен дори свещен Коран, преведен на български, подвързан и лъскав… Не че знам какво да правя с него, но самия жест означава много за хората, които ми го подариха… и за мен самата – някой ми вярва и ме приема за свой… при това ме “познава” от съвсем скоро.
На хората от там не бива да им отказваш – обиждаш ги по този начин. Кафе, бонбон, солета… каквото и да е – приемаш. Иначе рискуваш да останеш криворазбран или изобщо неразбран. На пазара им има от пиле мляко. Касови апарати няма естествено. Наркотици – колкото и каквито искаш. Навсякъде. Не се крият… Друг свят е това там както казах. С други закони.

Предния уикенд ей така без план се оказах на сбор. Къде?

Селото се намира близо до Плевен, а пътуването до там се оказа цяла епопея. Вместо нормалните около 2 часа път до там, ние изкарахме в колата около 4 часа. Задръствания по селската магистрала колкото искаш. Коя е селската магистрала? Хемус! Тази пътна артерия е във вечни ремонти, съответно и вечни задръствания. Като добавите към това и няколкото капки дъжд, които обаче са добра предпоставка за купища катастрофи – може и да добиете представа за какво иде реч. Всъщност що се отнася до самото пътуване – таласъма го е описал много добре тук.
Важното е, че стигнахме. В интерес на истината не се чувствах изморена или нещо такова… Отделно починах доста добре. На село си е друго нещо – няма излишен шум, няма часовници и будилници, няма работа, която да е неотложна, няма мръсен въздух, няма изнервени хора, няма коли. Спиш до обед, след това сядаш на маса за закуска, след това правиш едно кръгче на двора и сядаш отново – да обядваш. А когато и хората наоколо са усмихнати и весели не ти остава нищо друго освен да се усмихваш и ти и да ти се иска неделята да не свършва, а ако може да откараш още 2-3 дни в такава обстановка.
На връщане като за последно щракнахме този път:

Искаше ми се да си пусна точно тогава “Here I go on my road again…” Nice place!

P.S. Очевидно е, че някои от снимките са правени с телефон… за което ме е яд, но просто нямах фотоапарат под ръка в тези моменти.

Та… така. Много ми се иска да успеем да се метнем и до Търново, от доста време мрънкам за там и все нещо се прецаква. Сама просто не искам да отивам – това е място, което трябва да се сподели. И спомени, хех… Много неща започнаха от там…Много.