Контактите с разни хора са странно нещо… Едни ме лъжат така, както ме гледат в очите, други пък обратното – казват ми всичко както си е. Уж все са хора, чисто физически са еднакви, еднакви и близки са и по начин на мислене, но… различни.
Водих безкрайни разговори днес, толкова безкрайни, че главата ми подпали, а телефона ми се оказа с празна батерия още в 11 предиобед, при все, че сутринта го изключих от зарядното (за сравнение – обичайно добрата стара Nokia E51 държи по 4-5 дни без проблем при това почти не я свалям от ушите си)
Наслушах се на какви ли не предложения, какви ли не страхове, дори плач. Говорих с часове и убеждавах, убеждавах, убеждавах… и защитавах каузата, без значение каква е тя. Някъде между цялата тая галимация имаше един-единствен разговор с човек, който има определени успехи в една област, но пък в куп други се е доказал като неорганизиран и хаотичен. Както и да е, същия тоя човек се обади, за да ме поздрави за добрия подбор някога си в един от градовете ми. Преди броени часове обаче друг човек, част от този добър подбор и човек, който в общи линии вече възприемам повече като приятел отколкото като колега се обади, за да ме … предупреди, че “ми се мъти нещо” от тоя предходния. Говорени са някакви неща, изпуснати са разни фрази… Когато, след като за пореден път приключих с убеждаването на някой в нещо за днес, бях на ръба да вдигна телефона и да навра онзи другия където му е мястото. Сава богу – не вдигна телефона, кой знае какво щяха да му чуят ушите. Не че ми е минало – не ми е, и няма да го премълча.
Мисълта ми е защо, по дяволите, има и такива хора и как, по дяволите, успяват да го играят тоя театър на маските – с теб съм ок, зад гърба ти обаче лея чудеса от гадости. Знам, че е трудно понякога да сме директни, ето примерно мен, за да ме накараш да говоря за “вътре в мен” съвсем откровенно трябва или да ме напиеш до козирката и да не помня нищо от това, което евентуално бих казала, или да съм сигурна 100% че всичко казано няма да се използва за собствената ми манипулация по един или друг начин… и тъй като 100% сигурност за второто няма никога – трудно споделям каквото и да било.
Не разпитвам (за разлика от други) – това ми е друго златно правило. Не е нужно да питам, за да получа нужната ми информация или отговори – те или са очевидни, или по един или друг начин си ги намирам сама без да създавам излишен дискомфорт или да се набирам по нечии нерви… А и хората обичат да споделят, стига да умееш да ги предразположиш… Аз явно го умея – без да звучи самохвално. Да не говорим, че около половината от необходимото инфо си го набавяш само докато кротко наблюдаваш…
Тъпо е човек, част от екип, който се бори за една кауза да плюе зад гърба ти. И аз плюя… обичайно в прав текст, без заобиколки и при всички случаи преди да плюя пред който и да било уведомявам субекта, че това и това в него ми е крайно неприятно или нещо такова.
Толкова ли е трудно да се играе с открити карти? И толкова ли е сложно или да мълчиш… или ако ще казваш нещо – то да го казваш в очите на тоя, за който се отнася? И толкова лесно ли си мислиш че е да манипулираш хора да ти играят по свирката, с които преди това в продължение на повече от половин година едва ли не съм живяла, лека-полека съм направила свои приятели и с които се чувам ако не ежедневно, то поне 2-3 пъти седмично.
Адски обидна история.
Само че типично в мой дух – ако си ме настъпал по мазола – ще си влачиш последствията… ако не ме закачаш – може и никога да не се спречкаме.
И така и така съм започнала да казвам това онова за чертите от характера ми – нека кажа, че помня като слон, както доброто, така и лошото. И съм много, ама много злопаметна.