Стара максима, която противно на всички родителски възгледи… ми е насадена от баща ми. Още като дете ми беше забранил да се прибирам подсмърчаща и оплакваща се, че някой ме е ударил или оскубал. Един ден, след поредното такова прибиране човека ми отвъртя един шамар по г*зеца и ми каза “Да не съм те чул да го казваш пак това! Няма постоянно някой друг да тича да ти решава проблемите. Ако някой те удари – удряш и ти! Ако някой те оскубе – скубеш и ти!”. Когато едно родителско тяло на дете, което бях ступала отиде да се оплаква у нас след няколко дни – баща ми ме привика, разпита ме какво се е случило, разбра, че не съм започнала аз свадата и… ми даде бонбон! И така много пъти!

Кажи ми, че нещо не може да бъде направено и стой и ми гледай сеира как впрягам целия си зверски инат (да, инат е точната дума), за да бъде направено това, дето го мислиш за невъзможно. И го правя – в тия случаи без капка срам и със ръка на сърцето си казвам, че пред мен е единственото правило “Целта оправдава средствата”… на всяка цена, колкото и каквото и да ми струва.
А ако съм направила нещо градивно и съм олекотила някак живота на 2-5-10-30- n на брой човека, а ти решиш да ми играеш сечено и ми орежеш в известна степен ресурса, гътвайки целия ми труд за отрицателно време – стой и гледай как намирам начин да ти заобиколя скапаната система и скапания замисъл… и в крайна сметка пак си подкарвам моята, за пореден път водейки се от правилото, че целта оправдава средствата.
Тъпо и упорито, с целия ми наличен инат (а той не е малко, само ме предизвикай да го проявя!) си чопля в моята си посока, копая моята си дупчица и леко-леко я превръщам в ебати пропастта, ей така, гребейки лопатка по лопатка – бавно, настоятелно, системно… Само ми дай повод!
Откачам всеки път, когато някой реши да ми налага мнението си по възможно най-неразумния начин. Особено ако въпросното мнение не е базирано на никаква логика, а на прост мързел и нежелание за елементарна колегиалност. Какво е колегиалност ли? Ами нещо много просто – ако по една или друга причина някой не си е свършил “неговата работа”, но ти имаш познанията и ресурса да удариш едно рамо и време, равняващо се на около 5 минути, за да бъде свършена работата – росто да го направиш и… да пиеш една бира за свое здраве.
Откачам всеки път, в който някой си решава проблема тичайки час по час при тоя и оня и плюейки един или друг човек, без той да присъства на тия разговори. Откачааааам! И ме хваща оная тихата лудост, която е като гръмотевична буря – първо фучи и трещи като за световно, после си се закротва и настъпва оня момент на затишие, който обаче е най-страшен… защото след него идва апокалипсиса. Тихо и безвъзвратно.
Откачам, като се сблъскам в ежедневието си с хора, чиито проблеми вечно се решават от някой друг, поради простата причина, че на тоя тип хора им е по-лесно да виреят в детска градина, дърпайки госпожата на групата за полата и нон-стоп мрънкайки и оплаквайки се от някой/нещо, с тайната надежда, че госпожата ще размаха пръст, после ще напляска и накаже виновника… Ей богу, такива дребни душици са в състояние да ме изкарат от равновесие.
Точно към тая особена порода дребни душици = винени мушички е насочено и всичко това. Аз ще намеря начин да заобиколя системата и препядствието ти. Ще намеря начин без теб да прокарам нещо ново, което ти се вижда като заплаха за уютното място. Ще впрегна всичките си усилия и знания, за да разкарам тази система завинаги, възможно най-скоро – тържествено си обещавам, че наистина ще дам всичко от себе си, за да се случи това, дори и да не ми е искана помощта.
Още по-тържествено заявявам, че сега вече ми скочи по мазола. И както съм казвала и преди – ще си носиш последствията. И не, няма да тичам при някой под или над мен и да обяснявам “той това, той онова”. Няма и да съм сама обаче.
За толкова много време така и не разбра смисъла на простичката дума “колегиалност”, още по простичката фраза “човешко отношение”, изобщо няма да споменавам думата “екип”… За толкова много време се научи само и единствено да извиваш ръцете на една камара народ… само че за това сме си виновни ние – позволили сме го.
Моите ръце обаче няма да извиваш. Enough. Принципно съм безкрайно търпелив и толерантен човек и мога да стискам зъби с години, стига да не минаваш границите на търпението ми. Тия дни обаче тия две понятия толерантност и търпение, що се отнасят до мен спрямо теб се изчерпаха.
И знаеш ли кое е най-хубавото? Знам че мога!
Защото не съм солов играч. И защото знам какво е “човешко отношение” и “взаимопомощ”.
И защото, за разлика от теб, не ми е цел в живота да саботирам някого!