Пак познатата мелодия, която обичайно чувам веднъж годишно.
Леко се изненадах и за секунда се зачудих на кой ли съм сложила същата мелодия за звънене по погрешка. В следващия миг телефона беше в ръката ми и видях, че си е точно човека, който трябва.
- Тази година подрани, до септември има време.
- Все така “любезна” (смях)
- Е, не, просто не очаквах да те чуя сега, днес.
- Как си? Звучиш будна?
- Home alone.
- Някои неща не се променят никога, а?
- Да, това – да!
- Какво ново?
- Нищо по-различно от преди, все същото.
- Още ли си със залепнали устни, хехе?
- Още.
- Как е живота при теб? Какво става с тръпката?
- Нали ти казвам, все едно и също. Тръпката… тръпката си е тръпка, знаеш как е.
- Ех…
- Да.
- Развиваш ли се? И още ли си толкова бойна?
- Зависи от къде го поглеждаш, а за бойното – не бих казала, самооценката ми е, че доста съм свалила гарда.
- Значи има кой да те пази, хехе
- I wish, ама не бих казала, че има истина в думите ти.
- Кога ще идваш насам? Не сме се виждали от години.
- Нямам път натам… а и да имам не мисля, че ще имам силите да се видим.
- Чак пък сили, аз не хапя.
- Ти не, но аз да.
- Обади се някой път ти де.
- Едва ли…
- Забравяш всичко. Не го вярвах някога, когато те ядосвах и ми казваше, че един ден просто ще ме забравиш.
- Не съм те забравила, но… научих се без теб… на много неща. Не усещам липсата ти. Понякога усещам друго, но не мога да го определя.
- Пробвай де.
- Ами, ще прозвучи абсурдно, но има моменти, в които много ми се иска на моменти някой да ме задушава така, както го правеше ти… макар това да беше причината за тоталния край.
- Ех, Силве
- Мразя да ме наричат така, и ти го знаеш най-добре!
- Аз пък обичам да ти казвам така.
- С теб какво ново, какво се случва по вашия край?
- Ела да видиш де Онова кафе в парка с чадърите още си работи.
- Не мисля… но пък знае ли човек.
- Пушиш ли още?
- Повече от преди дори, не че е за хвалене.
- Явно си на път да убиеш някой, помня как ги палеше една от друга когато си бясна… или вече са самоубийствени уклони?
- Има ли значение?
- Пак те е стегнало нещо, усещам. Ще ми кажеш ли?
- А аз ще ти припомня, че когато нещо ме стегне – не го обсъждам и си го държа в мен… Просто е в повече и от преди. Остави.
…
Още около 3-4 минути общи приказки. 8 години.
Някак странни са точно тези разговори. Никога нищо не ти казвам, но контакта, макар и спорадичен и едностранен си продължава.
Понякога, само понякога, се сещам за всичко… и ми липсва, но съвсем мъничко.

Чудно нещо сме хората. Дали някога ни минава? И дали наистина имаме силите да пишем нови глави в романите си, без грам да преглеждаме предишното съдържание? Или просто си има хора, които не че си нямат тяхна книга, но просто обичат да мятат по едно око и в чуждата (но отдавна позната)?

Признавам, че ме разклати, ама ти това си го знаеш.
Догодина пак? Всъщност знам, че няма да пропуснеш септември…