2 приказни дни! Почти 3 даже…
Заминаването ми в петък беше инфарктно – автобуса за Варна (последния автобус, преминаващ през Стара Загора с крайна точка Варна!), който бях набелязала да хвана се оказа пълен – това според кукумявката на една от касите нашата автогара… Почоплих из Google и установих, че проклетия автобус идва от Пловдив – докопах телефона на Автогара Юг там, звъннах с молба да си резервирам място и познайтееее – нямало! Поредната кукумявка! Продължих с чопленето и се добрах до фирмата, на която е автобуса – айде и там завъртях телефон. “Моля ви, оставете си мобилния, ще ви звъннем след 5 минути”. 5 минути по-късно : алелуя! “Няма проблем, 7-мо място е вашето. Само съобщете на стюардесата за резервацията си.” Междувременно на въпроса защо звъня на тях и как съм се докопала до телефона им – обясних, че съм “минала” през старозагорската автогара, после през пловдивската… накрая просто съм стигнала до тях, като последен шанс Картинката беше пълна, след като 15 минути по-късно получих извинение от 2те кукумявки.

Тааа… в петък в 23.00 ч. се озовавам във Варна. Зузу ме чакаше… Ходихме на “Годзила” – това ми е нещо като традиция от как преди 5 години крака ми стъпи там за пръв път, заедно с малкия и Иво. После малко шляене по улиците, които бяха учудващо празни – миналата година по същото време все още си беше лудница! Накрая завършихме с плажа и няколкочасово мърморене и оплакване.
Събота – надигнах се в 9 сутринта и се обадих на кака си (имам си една кака и там…). Всяка година се чувам и виждам с нея точно по 1 път – когато крачето ми стъпи във Варна. Представа нямам какво толкова е харесала в мен тази жена, ама всяко мое ходене в този град мен е свързано с невероятни изненади от нейна страна. Имаме си традиция и с нея – винаги ме води на разни диви и приятни за мен места (миналата година ходихме на фермата за миди). Уговорихме една среща за 11.30 Този път ме заведе в Чифлик Чукурово – етнографски комплекс, в който се оказа, че са водили и принц Чарлз. Намира се на около 60 км от Варна, с. Прилеп, пътя до там е лееееко кофти, ама си струва усилията и друсането Няма да разказвам много, мисля да показвам
***
с. Прилеп – 100% не е случайно името му! Щом посред бял ден се натъкнах на този тук

***
Ето тази плоча посреща народа на входа на комплекса.

***
Това пък е последната страница от менюто На всяка страница имаше по някаква история…

***
Невероятно вкусните дробчета… Ако някога попаднете там – не пропускайте да ги пробвате! И царевичните питки! И турското кафе, което се сервира с бяло сладко!

***
(звукове и) гледки…

***
Непременно посетете това място, ако някога имате възможност – нямаше хора, тихо и спокойно, уютно, невероятен персонал, свободен достъп навсякъде из комплекса… Толкова перфектно, че чак е трудно да се повярва, че го има

***
Неделята прекарах в път до Калиакра и после до Каварна. Сама. Запознах се с разни хора по пътя Накрая завърших във Варна
Малко снимки пак (защото нямам думи)

Моите мидички, гърбец и тен :рРр :

И крачетата ми…

Ах, морето

***
Та такааам. Заредих батериите! Сега почвам пак да стискам зъби
Хубаво е човек да бяга сам някъде. Има полза!

I know it seem hard sometimes but
Remember one thing
Through every dark night, there’s a bright day after that
So no matter how hard it get, stick your chest out
Keep your head up, and handle itMe against the world

Слушкам си 2 Pac (ужким трябва да ме накара да мисля позитивно с тия горните редове), очите ми се затварят, ама трябва да ги свърша тия проклети отчети и списъци. До утре.
Спи ми се, зверски. Вече трета седмица не успявам да спя повече от 3 – 4 часа за денонощие и съм на предела на силите си. Да бе… така си приказвам само – всяка вечер си казвам “не мога повече!” и всяка сутрин ставам с мисълта “мога, и още как!”.
От началото на седмицата съм се заровила из бумаги, папки, купища справки, засичам, отмятам, дописвам, описвам… и в крайна сметка тази вечер, когато Стоян буквално на буксир ме изрита от офиса към 22.30 и ме завлече все така на буксир на биричка… си дадох сметка, че реално 3 дни не върша нищо! Ни-щи-чко! Чупя си нервите, дразня се от разни пропуски, скубя си косата над разни оплескани статистики, чудя се как да съм на 3 места едновременно… и в крайна сметка резултата е нула! Ей така, докато се наливах с бирата стигнах до тоя извод. 3 дни на вятъра. 3 дни лудница. 3 дни абсолютна неорганизираност! 3 дни, в които на моменти трябваше да съм на 3 места едновременно (мрЪн!). И всичко е заради срокове, рамки в които трябва да се вместя… Успях де – вмествам се, останаха ми някакви довършителни щрихи за утре… Ама за сметка на тия камари със справки, които ми минаха през тиквата, сега са се замазали разни други дреболии… Приоритети… да видим дали съм ги преценила правилно… или съм на път да се сгромолясам с гръм и трясък (за кой ли път).
А утре вечер ще си имам гости от София. И ще има очна ставка. И ме тресе една треска… Ей, много мразя неизвестности! Луда ставам, когато незнам какво да очаквам. Принципно съм черногледо говедо – винаги очаквам най-лошото. И сега така…

****
В петък си хващам раницата и заминавам! Нейде си!

****
Чувствам се като… като… ъъъ… бушон! Всеки момент ще ми изгори жичката.
Да знаете случайно кой би бил най-добрия електричар за моята особа? Тоя дето да смени старата жичка с нова и … бушона да стане действащ пак?