Категория: По пътя…

… свършиха.
А бяха хубави, без да се замислям бих си пожелала да изкарам още няколко пъти такива, като тия дето си заминаха. Попътувах – малко. Бях си в Габрово за 2 дни, после „претърчах“ до Плевен, колкото да се разходим по центъра, да потъркаме подметки из градската градина, да хапнем едни картофи с по един айран, една бърза снимка на

ей това червено дръвче и… да си бием камшика към София. Пак прескочих отбивката за Окната, карай, другия път ще ме огрее, надявам се… 2 дни в София, едни забравени ключове, което пък доведе след себе си 48 часа, в които почти не мърдахме от квартирата, като изключим едно посещение на Ветрило… Много сън, много изгледани филми (не ме питайте за заглавия, не съм запомнила нито едно 🙂 ), много мързел и лигавщини, много… неща. 2 посрещания на приятели и в крайна сметка сме горе долу в пълен комплект.
Ама свърши.
Сутринта бях като фрасната с паве през лицето – грам не ми се мърдаше, грам не исках да се разделя с топлото легло и компания, грам не исках да приема факта, че почивката свърши, съответно и грам не ми се ставаше за работа. Не че ми се спеше – не, просто след 6 дни тотално нищоправене никак не ми беше лесно да се настроя на работна вълна.
Рекордно пътуване в рамките на 20 минути от Западен парк до бившия завод Витоша – обичайно това трасе ми отнема не по-малко от час, винаги когато оставам да нощувам в този край на скъпата ни столица – тръгвам за работа най-късно в 7.30, за да съм сигурна, че до 9.00 ще съм стигнала. София е хубава, когато е такава… полупразна. Мисля си колко ли са умните глави, които предвидливо са си пуснали 2 дни отпуска и в момента още са далеко от мисълта „утре е работен ден за мен“. И колко ли са тия като мен, дето не смеят да си вземат платен отпуск просто ей така. Да мине и утре и… пак 2 дни въздух. Май месец ще се окаже хем най-мързеливия (кога за последно сме си почивали цели 6 дни? всички? по коледа/нова година!), но и най-работния – предстоят ни 2 шестдневни работни седмици.
Нещо ме е стегнало за гърлото пак. Преди година, когато един познайник се опитваше да ми опише нещо такова като усещане – аз стоях и го гледах умно и недоумявах какво точно има предвид. Сега знам. Знам, че и той наднича тук от време на време, та да му кажа – дойдох на твойта, дължа ти бира за баса. Бирата ще я пием някой ден, като си дойда в Стара Загора, незнайно кога…
Всъщност нещата се подреждат бавно и несигурно, не знам дали е плод на самонавиването ми, но всичко което се случи има своя плюс… повече време, по-малко отговорности, по-малко нерви, повече егоизъм (ако изобщо може да се приеме поне за секунда, че егоизма има положителен характер – то аз бих могла да го обясня на всеки, който се заинтересува). Минусите – по-малко хора, повече рутина, наранено честолюбие и… тук ще замълча. Всъщност важни са плюсовете.
Научих се да броя до 10 преди да кажа нещо. Научих, че „мълчанието е злато“, наистина! Научих, че е по-добре да премълчиш, отколкото да се бориш с вятърни мелници – не си заслужава похабената енергия и наранената душа. Научих да слушам (но не ги научих да ме слушат), който трябва. В крайна сметка ако има работа – то крайната цел е тя да бъде свършена и толкова. Лесно и просто за възприемане. Научих се да почивам пълноценно, до такава степен, че в началото се чувствах гузна незнайно от какво, а в момента – удовлетворена. В крайна сметка това е важното – да намираме нещото, което ни удовлетворява.
Просто трябва да се научим да ги приемаме и да се адаптираме, а както не веднъж съм казвала – човека има уникалната способност да се адаптира към всичко и навсякъде. Когато един ни взима нещо – някой друг ни дава друго. Просто трябва да видим това „другото“ и да отбележим жеста на „даването“…
А стиснатото гърло и горчивия вкус – със сигурност е въпрос на време и те да отминат… както казах – адаптацията е неизбежна.
Всъщност, независимо как се възприемат по-горните думи от четящия ги – този пост е позитивен. Пиша го с позитивни чувства, наистина.

… в 02.30 май е редно да заспивам, вместо да се опитвам да пиша смислено и лесно разбираемо 🙂

Поздрав за всички, които са будни с нещо старо, но много добро – Orbital.

Когато човек губи – не знае какво може да спечели.
От днес съм лишена от нещо, на което държа ужасно много и почти не мога да си представя как ще е без „нещото“… и имам трън в петата… но съм сигурна, че това със сигурност е шамара, който отдавна трябваше да ме събуди и да ми отвори очите… за много неща.
Няма ценности, няма морал, няма минало, няма бъдеще. Няма и да бъде каквото е било. И вятъра вее в някаква посока, никому неизвестна.
Има оцеляване и естествен подбор. Има лов.
На далавера си само ако си ловджия, а не дивеч.

Просто мисли, които исках да споделя.
И е горчиво, много.
И никога, никога, никога няма да е същото – нито отношенията, нито говоренето, нито … нищо.
Предвид обстоятелствата – тепърва ми предстоят други неприятни промени.
Така и не се научих да ги обичам… промените.
Дори в момента си искам миналите години и миналия стил, когато бяхме малко и все верни… и вечно с рогата напред. Вечно в боя.
Както се питаше в една реклама на Спрайт: „Къде сбъркахме?“ 🙁

Каквото и да кажа ще е малко.
Днес псувах толкова много, колкото не съм псувала общо за последните 3-4 години!
Пътувах от София до Велико Търново ЦЯЛ ДЕН!!!
Странно как така януари месец вали сняг? И как пак „зимата ни изненада„. Ебати изненадата, представете си, в нашите географски ширини през януари и февруари вали сняг! О ужас! Изненада!!! И така 20 и кусур години, от как се помня всъщност, зимата винаги ни изненадва!
Адът започна от стъпването на селската магистрала Хемус – естествено почти непроходима заради аварирали тирове. Видях множество коли, които просто бяха зарязани на пътя. Естествено магистралата не беше почистена, да не говорим да е поръсена със сол или пясък или каквото и да било!
Мислех си, че няма как да бъде по-зле, но – пак изненада. Слизайки от магистралата на Ябланица, успяхме да додрапаме до Български извор едва-едва, където добри хора от някакъв сервиз ни помогнаха със слагането на вериги. От там до Търново пътувахме още една цяла вечност, без да ги свалим.

Изненадата настъпи отново близо до Севлиево – развъняха се телефони, една камара народ ми обясняваше как пътя между Севлиево и Търново е затворен заради аварирали (пореден!!!!) тир и автобус… километрична опашка автомобили… чудо на чудесата просто. И ако си мислите, че някой в тая наша смотана държава е знаел какво да прави и как по дяволите да отприщи всички тия хора по колите там, както и самите аварирали – дълбоко сте се заблудили! Влекач натам не беше тръгнал часове след случката!
Отбихме към Севлиево с идеята да минем през Габрово и пак да се доберем някак си до Търново. Е да, ама не – и там имало колони от коли и там непроходимо… В крайна сметка се оказахме спрели до някаква мизерна кръчма там, пиещи по едно безалкохолно, а аз – нервно крещяща по телефона на всеки, който се осмели да ми звънне. Хубаво, че завъртях един телефон, намери се кой да се разрови из интернет и да ме уведоми, че в действителност този път е бил затворен, но на 17 и 18… за днес подобни данни нямало. Решено. Айде пак по колите, юруш с невероятните 20-30-40 км.ч. към Габрово. Стигайки до там вече бях на ръба на силите и търпението си, идеше ми да крещя и да псувам каруцарски… както и правех, е, без крясъците. Но псувах порядъчно!
Кратък преглед на веригите и газ към Търново. Из тоя загубен проход между Габрово и Дряново си е изпитание да караш при нормална обстановка заради многото и все остри завои и никаквата видимост. Няма да се впускам в обяснения какво е да го минаваш при валящ сняг, в коловози, с вериги, на фарове… Няма да обяснявам и как там, на средата на нищото, висяхме на аварийки в очакване на появата на един заблуден приятел и колега… Пак псувах. Порядъчно.

В крайна сметка разстоянието между София и Търново, което обичайно отнема максимум 3 часа, днес отне ЦЯЛ ДЕН!!!! ЦЯЛ ДЕН!!!!
Ако днес някой е пътувал нанякъде и е стигнал без инцидент и по живо, по здраво – да удари по едно голямо за шофЕра!
След ЦЯЛ ДЕН в колата можеш да си докараш само схващания и хемороиди (това последното къде на шега, къде наистина…), да пристигнеш мега изнервен, да не искаш да чуваш и виждаш никой, да си метнеш един горещ душ, да се проснеш в леглото, да си пуснеш свястна музика и да установиш, че тук имаш уайърлес. Казвам тук, като визирам стаята си, оказва се, че при другите няма…

Майната и на цялата загубена държава, в която живеем. Майната им на всички министри и НезнамСиКаквиОще управници, майната им на всички ония мишки, наречени държавна администрация, майната им на всички! Не е нормално в 21 век да пътуваш ЦЯЛ ДЕН, за да минеш едни нищо и никакви 230 км! Не е нормално вечно да сме изненадани от зимата. Не е нормално да има закъсали и да няма една държавна буболечка, която да помага. Не е нормално…

И аз не съм нормална, че изобщо се навих да тръгна.