Така, понеже вече се ядосах – да кажа: въпросната банка за която говоря в предходния постинг е Sociate Generale Експресбанк! ЕКСПРЕСбанк май ас*… – всичко друго, ама не и експрес!
А защо се ядосах – защото отидох сега отново, и отново ми казаха, че не може да закрият сметката заради парите, които ми били изтеглили вчера (сутринта, минали са 24 часа от тази “акция”) и които все още стояли “в движение”! WTF!?!?! Ще има и трето разхождане…
Как може да вали през декември бе? То за нашите географски ширини е нормално да вали през юли и август… Как да не ни изненада снега в края на декември, а?
И София пак е блокирана, да му се невиди! Коли занасят, бутат се една в друга, всички карат с 20… и добре, че поне централните булеварди са разчистени, останалите улички – то по тях не се движи никой, няма нужда и да се чистят…
Дейбиш държавата скапана!
Каквото и да кажа ще е малко.
Днес псувах толкова много, колкото не съм псувала общо за последните 3-4 години!
Пътувах от София до Велико Търново ЦЯЛ ДЕН!!!
Странно как така януари месец вали сняг? И как пак “зимата ни изненада“. Ебати изненадата, представете си, в нашите географски ширини през януари и февруари вали сняг! О ужас! Изненада!!! И така 20 и кусур години, от как се помня всъщност, зимата винаги ни изненадва!
Адът започна от стъпването на селската магистрала Хемус – естествено почти непроходима заради аварирали тирове. Видях множество коли, които просто бяха зарязани на пътя. Естествено магистралата не беше почистена, да не говорим да е поръсена със сол или пясък или каквото и да било!
Мислех си, че няма как да бъде по-зле, но – пак изненада. Слизайки от магистралата на Ябланица, успяхме да додрапаме до Български извор едва-едва, където добри хора от някакъв сервиз ни помогнаха със слагането на вериги. От там до Търново пътувахме още една цяла вечност, без да ги свалим.
Изненадата настъпи отново близо до Севлиево – развъняха се телефони, една камара народ ми обясняваше как пътя между Севлиево и Търново е затворен заради аварирали (пореден!!!!) тир и автобус… километрична опашка автомобили… чудо на чудесата просто. И ако си мислите, че някой в тая наша смотана държава е знаел какво да прави и как по дяволите да отприщи всички тия хора по колите там, както и самите аварирали – дълбоко сте се заблудили! Влекач натам не беше тръгнал часове след случката!
Отбихме към Севлиево с идеята да минем през Габрово и пак да се доберем някак си до Търново. Е да, ама не – и там имало колони от коли и там непроходимо… В крайна сметка се оказахме спрели до някаква мизерна кръчма там, пиещи по едно безалкохолно, а аз – нервно крещяща по телефона на всеки, който се осмели да ми звънне. Хубаво, че завъртях един телефон, намери се кой да се разрови из интернет и да ме уведоми, че в действителност този път е бил затворен, но на 17 и 18… за днес подобни данни нямало. Решено. Айде пак по колите, юруш с невероятните 20-30-40 км.ч. към Габрово. Стигайки до там вече бях на ръба на силите и търпението си, идеше ми да крещя и да псувам каруцарски… както и правех, е, без крясъците. Но псувах порядъчно!
Кратък преглед на веригите и газ към Търново. Из тоя загубен проход между Габрово и Дряново си е изпитание да караш при нормална обстановка заради многото и все остри завои и никаквата видимост. Няма да се впускам в обяснения какво е да го минаваш при валящ сняг, в коловози, с вериги, на фарове… Няма да обяснявам и как там, на средата на нищото, висяхме на аварийки в очакване на появата на един заблуден приятел и колега… Пак псувах. Порядъчно.
В крайна сметка разстоянието между София и Търново, което обичайно отнема максимум 3 часа, днес отне ЦЯЛ ДЕН!!!! ЦЯЛ ДЕН!!!!
Ако днес някой е пътувал нанякъде и е стигнал без инцидент и по живо, по здраво – да удари по едно голямо за шофЕра!
След ЦЯЛ ДЕН в колата можеш да си докараш само схващания и хемороиди (това последното къде на шега, къде наистина…), да пристигнеш мега изнервен, да не искаш да чуваш и виждаш никой, да си метнеш един горещ душ, да се проснеш в леглото, да си пуснеш свястна музика и да установиш, че тук имаш уайърлес. Казвам тук, като визирам стаята си, оказва се, че при другите няма…
Майната и на цялата загубена държава, в която живеем. Майната им на всички министри и НезнамСиКаквиОще управници, майната им на всички ония мишки, наречени държавна администрация, майната им на всички! Не е нормално в 21 век да пътуваш ЦЯЛ ДЕН, за да минеш едни нищо и никакви 230 км! Не е нормално вечно да сме изненадани от зимата. Не е нормално да има закъсали и да няма една държавна буболечка, която да помага. Не е нормално…
И аз не съм нормална, че изобщо се навих да тръгна.
Стара максима, която противно на всички родителски възгледи… ми е насадена от баща ми. Още като дете ми беше забранил да се прибирам подсмърчаща и оплакваща се, че някой ме е ударил или оскубал. Един ден, след поредното такова прибиране човека ми отвъртя един шамар по г*зеца и ми каза “Да не съм те чул да го казваш пак това! Няма постоянно някой друг да тича да ти решава проблемите. Ако някой те удари – удряш и ти! Ако някой те оскубе – скубеш и ти!”. Когато едно родителско тяло на дете, което бях ступала отиде да се оплаква у нас след няколко дни – баща ми ме привика, разпита ме какво се е случило, разбра, че не съм започнала аз свадата и… ми даде бонбон! И така много пъти!
Кажи ми, че нещо не може да бъде направено и стой и ми гледай сеира как впрягам целия си зверски инат (да, инат е точната дума), за да бъде направено това, дето го мислиш за невъзможно. И го правя – в тия случаи без капка срам и със ръка на сърцето си казвам, че пред мен е единственото правило “Целта оправдава средствата”… на всяка цена, колкото и каквото и да ми струва.
А ако съм направила нещо градивно и съм олекотила някак живота на 2-5-10-30- n на брой човека, а ти решиш да ми играеш сечено и ми орежеш в известна степен ресурса, гътвайки целия ми труд за отрицателно време – стой и гледай как намирам начин да ти заобиколя скапаната система и скапания замисъл… и в крайна сметка пак си подкарвам моята, за пореден път водейки се от правилото, че целта оправдава средствата.
Тъпо и упорито, с целия ми наличен инат (а той не е малко, само ме предизвикай да го проявя!) си чопля в моята си посока, копая моята си дупчица и леко-леко я превръщам в ебати пропастта, ей така, гребейки лопатка по лопатка – бавно, настоятелно, системно… Само ми дай повод!
Откачам всеки път, когато някой реши да ми налага мнението си по възможно най-неразумния начин. Особено ако въпросното мнение не е базирано на никаква логика, а на прост мързел и нежелание за елементарна колегиалност. Какво е колегиалност ли? Ами нещо много просто – ако по една или друга причина някой не си е свършил “неговата работа”, но ти имаш познанията и ресурса да удариш едно рамо и време, равняващо се на около 5 минути, за да бъде свършена работата – росто да го направиш и… да пиеш една бира за свое здраве.
Откачам всеки път, в който някой си решава проблема тичайки час по час при тоя и оня и плюейки един или друг човек, без той да присъства на тия разговори. Откачааааам! И ме хваща оная тихата лудост, която е като гръмотевична буря – първо фучи и трещи като за световно, после си се закротва и настъпва оня момент на затишие, който обаче е най-страшен… защото след него идва апокалипсиса. Тихо и безвъзвратно.
Откачам, като се сблъскам в ежедневието си с хора, чиито проблеми вечно се решават от някой друг, поради простата причина, че на тоя тип хора им е по-лесно да виреят в детска градина, дърпайки госпожата на групата за полата и нон-стоп мрънкайки и оплаквайки се от някой/нещо, с тайната надежда, че госпожата ще размаха пръст, после ще напляска и накаже виновника… Ей богу, такива дребни душици са в състояние да ме изкарат от равновесие.
Точно към тая особена порода дребни душици = винени мушички е насочено и всичко това. Аз ще намеря начин да заобиколя системата и препядствието ти. Ще намеря начин без теб да прокарам нещо ново, което ти се вижда като заплаха за уютното място. Ще впрегна всичките си усилия и знания, за да разкарам тази система завинаги, възможно най-скоро – тържествено си обещавам, че наистина ще дам всичко от себе си, за да се случи това, дори и да не ми е искана помощта.
Още по-тържествено заявявам, че сега вече ми скочи по мазола. И както съм казвала и преди – ще си носиш последствията. И не, няма да тичам при някой под или над мен и да обяснявам “той това, той онова”. Няма и да съм сама обаче.
За толкова много време така и не разбра смисъла на простичката дума “колегиалност”, още по простичката фраза “човешко отношение”, изобщо няма да споменавам думата “екип”… За толкова много време се научи само и единствено да извиваш ръцете на една камара народ… само че за това сме си виновни ние – позволили сме го.
Моите ръце обаче няма да извиваш. Enough. Принципно съм безкрайно търпелив и толерантен човек и мога да стискам зъби с години, стига да не минаваш границите на търпението ми. Тия дни обаче тия две понятия толерантност и търпение, що се отнасят до мен спрямо теб се изчерпаха.
И знаеш ли кое е най-хубавото? Знам че мога!
Защото не съм солов играч. И защото знам какво е “човешко отношение” и “взаимопомощ”.
И защото, за разлика от теб, не ми е цел в живота да саботирам някого!
