Като за кръгло число в брояча ми – запомнящо се и достатъчно натъртващо и болящо.
Грешка.
Повече от достатъчно,отдавна не бях вила с глас насаме.
Гледах го наскоро пак и от тази сцена отново ме побиха тръпки. Иска ми се никога, никога, ама никога да не ми се налга да изричам тези думи гласно…
И в същото време отново ми се прииска да изрека куп други, но… както обичайно се случва – точно когато съм решила да си отвържа езика става така, че няма уши, които да чуват, нито лице, нито ръце… нищо.
Имах отвратително тежък ден. Цялата седмица беше напрегната, но петъка би всички останали дни по абсолютно всички параграфи.
Не ми се беше случвало да повръщам последната година – обичайно ми се случва когато съм ужасно напрегната и всичко ме боли, а главата ми пулсира. В такива моменти искам само да се сгуша и да спя, и да не съм сама.
Исках да разпусна с една бира и с куп глупави думички, но… явно не е било писано. Бира имаше, приказките си останаха да препускат в главата ми и панически да се разпадат от невъзможност да бъдат изречени… от безмислие.
София е хубава вечер… от високо.
Почнах да броя преди време. 9 е едно от любимите ми числа между другото… лошото е, че 13, 77, 123… и 666 също са ми любими, а не съм сигурна, че ще съм цяла до момента, в който ще отброя последното.
Има моменти, в които ми се иска да си наоколо и да ти кажа няколко дребни нещица.
Оставам си с искането, разбира се. As usual.
А иначе няколкото дребни неща – и те си остават на върха на езика ми – неизказани.
Толкова отдавна искам да ги кажа и все си прехапвам езика, та чак привикнах към това…
Отделно – има няколко хубави думи, които аха-аха да ти ги кажа face to face я сутрин, я вечер и все нещо ме зашлевява профучавайки край мен с “Недей, не знаеш какво ще последва, независимо от добрите ти помисли”. А точно тези хубави неща да се опитват да се отскубнат и да се самосподелят е нечувано от години за мен, та чак си мисля, че е нереално да се въртят из главата ми.
…няма нищо по-хубаво от чисто физическото усещане за близост и пак чисто физическото усещане за стопляне.
За духовни усещания просто не мога да говоря – те са там горе, в предните абзаци и между хилядите редове тук и там.
А иначе деня не беше лош, въпреки че пак започна инфарктно с телефонен звън в 7:35 и продължил около минута разговор… Като всеки ден всъщност. Различното беше, че говорих, но не исках да се събуждам и да ставам… за разлика от обичайното.
И пак задачи, напоследък – усмивки, задръствания, мръсен въздух, студ, хиляди хора, тичане и бързане…
А вкъщи – вино и кашкавал за мезе.
И сметка за парно, чиято сума не искам да споменавам (не смятам и да я плащам)…
И нито парното топли, нито от сметката ми дойдоха топли вълни – хич даже, а би трябвало точно това да го усетя физически…
Мдааа… има моменти, в които наистина си викам “ей сега ако е наоколо, ще си изплюя камъчетата”… и после се благодаря на оня отгоре, че ме е предпазил от “събличане”. То и за това се иска смелост, нищо, че са просто някакви си думи… звуци… хубави или лоши – зависи от къде го поглеждаш…
Всеки ден маска, така се оказва. Всеки ден си мислиш, че може би виждаш истинско лице.
Често “консумираш” нещо твое, споделяш го с някой и после се оказва, че “консумацията” си е само и изцяло за твоя сметка. Някак куцо е. И не, не говоря за обяд или каквато и да било храна…
А още по-куцо е, че не можеш да вървиш срещу себе си, защото ти самия нямаш маски… и си си ти.
Прилютява ми на очите и нещо напира да излезе от тях… и все по-често ме стяга гърлото.
Стискам зъби и продължавам да изкривявам лицето си в усмивка, усмивка от която ме боли.
Знам, че изтървах момента за reset съвсем скоро и може би малко съжалявам… вече.
И всичко е само лично, наистина твърде лично.
няма заглавие, защото не знам какво да е, но почвам да броя… за да видя колко точно мога да издържа.
