В нощи като тази не спя. Грам. Нямах представа, че и тази вечер ще се окажа сама в апартамента. Ако все пак успея да заспя, то ще е към 6.30 – 7.00, но пък нали съм на работа – няма смисъл да лягам.

В нощи като тази си пускам музика, без да я слушам. Просто за да “чувам” нещо познато.
В нощи като тази сетивата ми са изострени на макс. И възприятията ми са такива.
В нощи като тази всеки страничен шум е в състояние да ме докара до полуда. Защото ми е непознат… и не е от мен.
В нощи като тази съм особено продуктивна, защото се опитвам да вложа цялото си внимание и енергия в нещо градивно. За да не мисля за “другото”.
В нощи като тази си мисля за дневните проблеми. И осъмвам с тях. Без да съм им намерила решение.
В нощи като тази се опознавам сама. И се опитвам да се разбера.
В нощи като тази понякога, само понякога, мечтая. И се опитвам да стъпя на крака хванала мечтите си.
В нощи като тази прехвърлям няколко човека през главата си и се чудя на кой от тях да звънна просто ей така. И не звъня. Ненормално е да звънна на някой в 4 сутринта просто ей така, да не се чувствам сама…
В нощи като тази обичам да се кача в колата си и да карам. Без цел и посока, просто да карам… по възможност – бързо.
В нощи като тази влизам под кожата си. И се крия.
В нощи като тази пия мента със спрайт. Но преобладава ментата.
В нощи като тази една кутия цигари не ми стига. Обичайно захвашам втора, малко преди да е дошло времето за сутрешното кафе.
В нощи като тази мога да забележа всеки детайл, всяка извивка, всяка форма. Защото не виждам багрите, които да ме разсейват.
В нощи като тази се опитвам да превърна страха и тъгата в оръжие, което да ми помогне да придам смисъл на други цели, които съм загърбвала. Впоследствие се оказвам лош оръженосец… и лош стратег.
В нощи като тази събирам сили за слабата ми половина. За да я изритам като мръсно коте.
В нощи като тази не спя. Мълча. И чакам изгрева.

В нощи като тази се сещам за разни неща. Но какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?
Ако някога някой иска да ме накаже по най-болезнения за мен начин – ето джокер: затвори ме съвсем сама в някоя къща или апартамент и стой и ми гледай сеира.

В нощи като тази се побърквам от… страх. Дотолкова, че ми е трудно да опиша усещането.
В нощи като тази изживявам всичките си кошмари и страхове… с отворени очи.
В нощи като тази ми се иска да има човек тук, при мен.

Сега е 4 сутринта. Остават още 4 часа и ще се гмурна сред хората. Настръхнала и оглеждаща се като подплашено улично куче.

Ще ти кажа много неща… ако ми зададеш точните въпроси.
Или ме провокираш достатъчно, за да се изчерпа търпението ми.

Whatever you say it’s alright
Whatever you do it’s all good
Whatever you say it’s alright
Silence is not the way
We need to talk about it

не е честно… никак не е честно.
да… никой никога не ми е обещавал да бъде честно.

Всичко, което човек трябва да направи е: да приеме невъзможното, да се справи без необходимото, да изтърпи нетърпимото.
Не е лесно, ама не е невъзможно. После е по-лесно, значително. Аз знам, повярвайте ми.

***

Има моменти, в които толкова ми докривява от всичко, че ми иде да отида в някоя пустиня, без да имам наоколо жив човек и да крещя. Да креща, да крещя, да крещя… да не ме чува никой. Да крещя в продължение на дни. И да остана без глас.
Понякога се случват мигове, когато мълчанието говори. Мълчанието избутва думите, натиква ги някъде, прави ги излишни. И думите не се сърдят, защото знаят, че трябва да замълчат.
Понякога с мълчание можем да кажем повече, понякога и всичко… стига да има кой да “чуе мълчанието”… стига този, който трябва да го чуе – иска да чува.
Потресаващо е, когато животът те изправи пред врата, която никога повече не би искал да отвориш. Стоиш пред нея, гледаш табелката и чувстваш как душата ти те тегли навътре към познатата опустошителна буря, а разумът ти припомня за цялото страдание, което носи бушуващото и студено море…

***

Убедила съм се, че след всяка стъпка нанякъде оставяш следа. И ти пука. И ако някога паднеш ще разбереш по-ясно от всякога, че всяка дупка теб е чакала.
Явно единственият път към истинско щастие… е да живееш на момента без да се безпокоиш за бъдещото.

***

Имам един лош навик – да се раздавам. Безвъзмездно и безрезервно. Е, когато мога, разбира се. И сега се чудя как толкова много време ми трябваше, за да разбера нещо толкова просто – че когато даваш нещо безплатно, никой не го цени. Сякаш вече всички отмерват стойността единствено в пари. Безплатното е грозно, то е лошо направено, некачествено, та не може в никакъв случай да бъде на ниво с платеното, а то пък от своя страна е много по-лошо от СКЪПО платеното. Точно днес животът ми поднесе поредният урок по икономика на живота – не давай безплатно. Не давай услуги, не раздавай чувства, не давай времето си, знанията си, уменията си… Дадеш ли ги безвъзмездно, всеки счита, че те нямат стойност. Следователно са и некачествени. Не, уважаеми, времето ми е безценно, знанията и уменията съм ги трупала години наред, коствали са ми безсънни нощи, безброй опити и грешки, повторения, разочаравания… А чувствата, сърцето…. те не са за всеки. Те са единствено за онези, които ще знаят колко струват без да им го казвам.

Учим се уж от онези кофти моменти, но истината е… че не от всяка ситуация можеш да извлечеш 100% от това което ще ти е полезно и за вбъдеще.
Знаеш ли какво е да те е страх да си легнеш… в собственото ти легло?
Защото не знаеш какво ще сънуваш… защото не знаеш дали пак ще те обземе чувсвото на паника, защото… защото главата ти ще гръмне. Защото не си спокоен.
Объркала съм нещо фундаментално явно, не знам какво. Знам, че много отдавна е трябвало да пренапиша нещо по моя си сорс, не съм го направила, градила съм върху “старото ядро” и ето на – до ден днешен това старо ядро ми играе лоши шеги и все по-често се случва да спъва желанието ми за по-голяма гъвкавост.

Малкото житейски опит, кой­то имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия – както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил не­що, което е смятал за своя собственост (на мен ми се е случвало, както и на всеки друг, убедена съм!), накрая разбира, че нищо не му принадлежи. Случи ли се да изгубиш нещо, не трябва да спираш да търсиш друго.
Живота продължава…няма да те чака.
Или поне се опитвам да повярвам в последните две изречения.

Постоянно съм ухилена, шегувам се с хората… но истината е, че напоследък ми е много тъжно и пусто. Прекалено много неизказана емоция, прекалено много лоши истории, прекалено тъжни хора около мен, прекалено тъжни развръзки в главата ми, прекалено много… минало.
Страшно е да искаш нещо с цялата си същност и в същото време да знаеш, че е невъзможно да го получиш.
Нищо. Аз пак ще си се хиля.

Понякога искам да имам това, което имам. Да не съм в състояние, в което го нямам. И това ме крепи цяла, не ми дава да се разпадна. Някак си трябва да имам тази увереност, че съществувам. Иначе в един момент просто ще спра.

В последните 3-4 дни се замислям много сериозно дали да не избягам извън България. Няма да ми е лесно. Няма и да ми е комфортно – никога не съм искала да съм навън. Не обичам “чужбина”. Нещо повече – изначално съм против всякакъв вид миграции извън пределите на България.
Имам шанс обаче. И този шанс освен всичко останало би ми дал възможността да започна да градя всичко наново, в съвсем нова среда. Чисто нова черна дъска, на която още никой не е писал и не е трил тебешир. Чисто нов живот. Чисто нови хора. Чисто ново настояще… и бъдеще. Но миналото… миналото… как да го затрия него? Как да направя така, че именно това минало да не ми мъти водата. Винаги всичко е ставало на една голяма каша, която никога не съм успяла да разчистя изцяло. Нали? Дали?… Има моменти, в които ми се иска да върна времето назад и да затрия няколко неща от миналото си, които до ден днешен ми пречат и ме стягат.

И да, въпросът “да бъда или да не бъда” е най-гениалният, задаван някога.

dark bodies floating in darkness
no sign of light ever given
imprisoned in a world without a memory
unconscious, or am i conscious?

As I sit here and slowly close my eyes
I take another deep breath and feel the wind pass through my body
I’m the one in your soul, reflecting inner light
Protect the ones who hold you, cradeling your inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by

Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Tragic visions slowly stole my life
Tore away everything, cheating me out of my time
I’m the one who loves you no matter wrong or right
And everyday I hold you
I hold you with my inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by
Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Имам да кажа много неща, но… няма да ги кажа. As usual.
Поредната капка в буркана… и явно има още място в него.
Или пък просто съм търпелив човек.

Ако човек се е засилил към дъното, но не се усеща… може би е по-добре да бъде оставен да стигне сам до най-дълбоката и тъмна точка. Не просто да стигне дъното, а да се удари в него с всичка сила и да отвори очи. За да види. За да усети. За да проумее. За да постои известно време на тъмно САМ. За да усети липсата на светлина, въздух и човек до себе си. И да се събуди. САМ. Да се извади сам от дупката. Малко променен. Малко по-реален. Малко по-нормален. Малко по-брутален. Малко по-здраво стъпил на земята. Малко по-мъдър.
И след това ще се е научил да оценя… и да контролира.

Напрегнато и уморено ми е. Today is not my day… maybe tomorrow