Етикет: сдух

Gone.
Ненавиждам летище София.

***

Вчера около 22.30 бях вече в София. Иво ме чакаше на Плиска, пушихме по цигара докато се освестя от пътуването, след това отпрашихме към Дружба – у тях ни чакаше маса – както си му е реда…

След това часовете между 23.30 и 14.00 на днешния ден се сливат в едно. Почти не спахме. Нощта беше доста интересна… странна… и объркваща ме. Но много хубава! Друг е въпроса, че за пореден път главата ми е зарината с глупави и безполезни мисли. Стари мисли – минавали са и преди през ума ми. И винаги ми се е искало те да станат пак реалност… Отнесох се. снощи се разклати леко поредната „основа“, която положих преди около 4 години. По-важното е, че все пак удържах фронта.

Деня настъпи бързо.
Лека лудница около събирането на багажа…
Множество цигари и опити за подреждане на мисли…
Откъснати изречения, които скоро няма да забравя и дълго ще преосмислям…
Скрити сълзи…

Знам, че трябваше да замине.
Знам, че е за негово добро.
Знам, че ще се върне още по-зрял.
Знам всичко това.
Донякъде успях да се владея на летището. Когато усетих, че нещата излизат извън контрол и сълзите прекалено много напират – точно тогава Злати трябваше също да вдига гълъбите. Пред Ивоса нещата минаха в допустими граници, ама след това… не пропуснах да се нарева като магаре. Очите ми са още подути, от време на време ми се разтреперва брадичката и сълзите напират… И това е цял ден. Кипариса пак беше с наводнена спалня от мен.
Мразя неизвестното – мразя да съм в неведение за неща, които ме интересуват. Мразя да чувствам някаква заплаха. Мразя да съм на хиляди километри от човек, който по един или друг начин е бръкнал в душицата ми. И да знам, че каквото и да стане – аз съм (почти) с вързани ръце… Мразя я тая несигурност.
И след като и днес на няколко пъти ми се зададе въпроса „Защо плачеш де? Какво толкова…?“ – отговора ми е простичък – мъчно ми е. Когато ми е мъчно – плача. Логично е да ми е мъчно за някой, който знам че няма да видя в близките 5 месеца.

Късния следобед мина под ръководството на Злат – ходихме до конната база, след това у тях на спагети. Между подсмърчанията ми тогава се чу познатата мелодия от „Ну погоди“ – разнасяше се от GSM-а ми. Погледнах името на дисплея и леко подскочих – Иво, на секундата зацепих, че телефона му е вече в майка му… „Силве, Иво се обади и помоли да ти предадем и на теб, че е кацнал в Париж и се е настанил в „Формула“, няма страшно с тия 17 часа престой. Каза че е добре.“
Утре, около 19.30 – 20.00 трябва вече да е кацнал във Вашингтон. Та до утре пак ще сме на тръни…

Имам гадното усещане, че попадам в оня омагьосан кръг от миналата година.
Имам обаче и алтернатива на безумните мисли и притеснения, и тя е – ЗАРАВЯНЕ в работата. Колкото повече – толкова по-малко ще имам време да разсъждавам по така или иначе изгубени каузи. Понякога съжалявам, че познавам този човек и че той е един от малкото, които са се набутали под кожата ми и за които бих направила много. И след това автоматично осъзнавам, че аз нямаше да съм това, което съм в момента ако не го познавах. Яд ме е просто, че трябва да има дълга раздяла 🙁

Мразя разделите!
Стискам му палци да е ОК и да се справи!

Имам една камара дискети, които сигурно вече 4 години си седят в чекмеджето. Днес реших да поразгледам какво има в тях… Попаднах на спомени. По-голямата част от тях бяха хубави, имаше и такива, които определено успяха да ме сдухат. Сега си правя компания с чаша „Смирноф“ и се опитвам да подредя нещата в главата си. За пореден път вътре в мен е хаос.
Около обяд си говорих с Анита, стана дума за масовия гроб от мисли и чувства, които всеки човек погребва някъде много дълбоко в себе си. Как винаги се стига до момента „Не мога повече. Не издържам.“… и как в крайна сметка се оказва, че сме като бездънна яма, която все пак може и поглъща още и още. В крайна сметка обаче човек е уязвим и всеки път, в който прибавя по нещо в споменатия масов гроб се сещаме за всичките ония уж погребани недоразвити страсти, желания, провалени планове – „И всеки път сълзи валят, когато някой губи…“ /сетих се за една песен на Марияна Попова/.
Следобеда проведох друг разговор, с друг човек. Беше за около 30-40 минути, достатъчни, за да бъде разровено погребаното, да бъде изкарано наяве, да бъде преживяно отново… и да се очаква същото, но по-силно и по-болезнено. Вдъхвах кураж на някой, за нещо, от което буквално ми омекват краката и ми се насълзяват очите. Лигавех се на микрофона казвайки неща от сорта на „Ама как няма да стане! Ще стане! Ще видиш. Махни тия негативни мисли и вземи да си вярваш, че си късметлия.“
Започнах пак да си задавам стария въпрос: ако се притесняваш за някого толкова, че да загърбваш своите проблеми, ако неволите и тревогите на този човек вълнуват твоята душа… ако изпитваш необясним страх за него и предпочиташ ти да поемеш ударите, които ще се стоварят върху му… ако ти се иска да живееш в неговия личен свят… значи ли това, че обичаш този човек?
Отговорът е НЕ.
Единствената мисъл, на която ме довежда е… че трябва генерално да променя нещо. Означава и че е крайно време… нещата да си дойдат по местата. И мощите от масовия гроб да се изхвърлят … ненужни.
Наздраве… или по-скоро „Амин“ …

Take A Good Look In Your Heart; Tell Me What Do You See?
Its Black And Its Dark, Now Is That How You Want It To Be?
Its Up To You; What Do You Will Decide Your Own Fate
Make Your Choice Now For Tomorrow May Be Far Too Late
(DIMMU BORGIR – Burn In Hell)