“В пустинята видях човек, гол,озверял.
Седеше на един камък, стискаше сърцето си в ръце, и го ядеше.
- Добро ли е, приятелю?
- Горчиво е, но ми харесва! Защото е горчиво, и защото е мое!”
Лесно е да измиеш тялото и дома си от някой човек. Взимаш няколко душа, переш всички завивки, чаршафи, пръскаш всичко наоколо с вонливи дезодоранти. Нужни са няколко дни да изличиш миризмата, присъствието.
Трудно е да измиеш душата си, там къпането не помага, нищо не помага, месеци не са достатъчни, години. Затова никой не иска да пуска в душата си. Затова всичко е фалшиво, фалшиви миризми, погледи, думи, страсти. Любовта е дебнене и състезание, приятелството е сделка, животът е остаряла и изтъркана игра с банални правила, в които никой не вярва, в които всеки се опитва да измами.
Защо е толкова трудно човек да се научи, че не бива да внася мръсотия в чуждата душа? Защо не го учат това в детската градина, в основното училище, защо не го пише в книгите, защо го няма във филмите?
Душата ми е мръсна от разни хора, които съм поканила да влезнат, а те не са се сетили да си свалят калните обувки. Колкото повече я чистя, толкова повече мръсотия влиза. Понякога е толкова много, че единственият начин е да се махнеш някъде, да се махнеш от града, страната, от целия този свят, да се махнеш и никога да не се връщаш.
Само една е ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ! И колкото повече време минава, толкова по-силна става. По това се различава от мимолетните увлечения.
И за да отличиш голямата любов от всички останали любови минаваш през всички чувства – през любовта, обичта, болката, тъгата, омразата, жестокостта…
И след като оцелееш, тя се връща по-силна от всякога и те залива и не остава нищо друго освен любов – чиста, даваща, милваща, прощаваща и ЕДИНСТВЕНА. ТОВА Е ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ, за всички нас, ако имаме смелостта да и се доверим Д О К Р А Й.
Текста който въведох като увод, прочетох като малка в един роман. Тогава изглежда съм била прекалено глупава и наивна, за да разбера какво значи. А може би всичко се е дължало на това че съм била и прекалено малка. На малките им е разрешено да вярват във всичко нали така? Тогава и аз вярвах, че всеки си има строго определено място в този живот, вярвах в съдба, мечти, приятели и естествено в голямата любов. Сега може и да не съм толкова стара, но поне така се чувствам.
Единственото нещо в което вярвам сега е, че в края на краищата всеки някой ден достига до края на пътя, и когато се озърне, осъзнава че е сам, с разбити мечти, без бъдеще, без минало. И единственото нещо което ти остава тогава да направиш може би е да намериш нещо в самият себе си, и да се молиш то да ти хареса.
Аз вече опитах сърцето си. Беше горчиво до болка, но ми хареса. Защото това беше моето сърце!
И да не ми беше харесало пак щях да излъжа. Защото иначе не би имало смисъл, нали?
Сега продължавам напред. Без сърце, без мечти, без бъдеще и без минало. А може би някой ден отново ще ги намеря. Може, но не вярвам. За всеки случай няма да търся. Вече не!
“Човек сам се ражда и сам умира, а през останалото време някакви хора непрекъснато се опитват да му досаждат.”
и по цели нощи съм в собствени мисли… стигнах до кръстопът 