Crazy By Nature » глупости

Мисъл на деня

Sis — Thu, 10 Sep 2009 10:12:39 +0000

“… Ние, можещите водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова дълго време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо …”

К.Иречек, 13.12.1881

Зазяпах се в скайпа на Радо, та се присетих за тая велика мисъл

When the night has come

Sis — Wed, 07 Jan 2009 00:21:21 +0000

Софийско централно небе през прозореца ми! Няма звезди, няма космос. Преди все се мръщех, че не виждах звезди, а сега му се радвам като на отдавна несрещан приятел!
… Скрих се в ъгълчето на леглото и зачаках…през деня чаках настъпването на нощта, а сега, през нощта дебна за първите стъпки на деня… отварям очи. Не ми се спи. Т.е. спи ми се, но не мога… Първата мисъл… чакам да изгрее слънцето, да ме спаси.
Да ме спаси от това да се разхождам самa в главата си…
Колко често падаме? Не, не в ями. Колко често падаме в себе си? Падаме и неможем да излезем от самите нас, макар и силно да се познаваме – трудно ни е дори леко да помръднем. Понякога просто се бориш със себе си и малко не ти достига, за да можеш да се наречеш победител.

Ако проследя себе си ще стигна до малка тъмна уличка. На нея ще намеря вход – малък, почти съборен от времето, с много напукана и полупаднала боя, с едва забележими парчета засъхнала червена кал, с разбита ключалка и (някога) красива ръждясала брава, с няколко изкривени пирона, които са играли ролята на райбери, с една разкачена верига, с дупка, останала на мястото на шпионката. Какво ще направя? Мога да се прицеля и да стрелям… но само ако преди това намеря стар, непочистван и несмазван пистолет, изпуснат от някой, който живее наоколо…

Колко малко трябва понякога за да се срути пирамидата от карти, която месец след месец си редил с треперещи ръце.

Ще си пусна филм, ще спра Skype и ще затворя мейл клиента си. До сутринта ще съм направила и презентацията за четвъртък, както и визиите за няколко нови бланки… твърде вероятно е дори да успея да опиша всичко, свързано с дистанционното набутване на информация…
И тази нощ ще поглеждам телефона си, за да видя как никой, който и да било, няма да звънне, защото не съм звъннала аз.

I wish I was different but I’m sure that I’m not…

Няма нещо по тъжно от споменът за отминало щастие, нали всички ще се съгласят с мен?

… поредното непредвидено самотно нощуване у нас. damn, hate to be alone @ night…

P.S. Честито на празнуващите Ивановден днес…

Пак в хотел

Sis — Wed, 03 Dec 2008 18:09:42 +0000

Мрън.
Когато са ти обещали при правенето на резервация, че в хотела има интернет и когато реално стъпвайки в стаята ти се окаже, че такъв няма… не ти остава нищо друго, освен да мрънкаш.
След дълго мрънкане и настояване… се оказва, че интернет няма в целия хотел… за сметка на това в пицарията, която е в съседство има някакъв келяв безжичен нет.
Първосигнално си помисляш да смениш хотела, след това се сещаш, че преди да направиш резервацията си звъннал на останалите 4-5 читави хотелчета в града и… ми и там няма.
Няма да споменавам имена, ще кажа само, че в момента дестинацията ми е Кърджали.

Седя си сега в пицарията, гледам си чашата с чай, пуша, хрупам една салата зеле с моркови и от сега ми се доревава, като си помисля, че ми предстои поредната хотелска нощ, която ще се окаже още по-безкрайна поради елементарна липса на нещоТО, с което обичайно си убивам времето… и страховете.
За толкова време така и не свикнах да си стоя сама без да се ослушвам след всеки шум… И усещам как утре ще съм като парцал, защото със сигурност няма да се спи, няма да има с какво да се разсейвам и ще се отдам изцяло на параноите си…
… нещо не ме радва тоя чергарски самотен живот, който пак се заформя, ама никак… особено, след като имах възможността да опитам и да продължавам да опитвам и от другото…
И като цяло пак ми е едно никакво и убито. Денят беше дълъг, тежък и изморителен. Хора, хора, хора, хора… цял ден хора… и пак си сам. Вместо след цял ден хора, хора, хора… да си някъде на топло с приятен човек, който няма нищо общо с работата ти.
И пак ми свършиха цигарите… да му се невиди!

глупости разни

Sis — Sun, 16 Nov 2008 21:26:21 +0000

Седеше си в леглото и гледаше тавана от около час.
Напоследък той беше най-добрия и приятел – с него лягаше, с него ставаше. Заедно пиеха сутрешното и кафе, заедно пушеха първите 2 цигари за деня, заедно пътуваха, заедно работеха, заедно се прибираха, заедно вечеряха, заедно изпушваха последните цигари за деня, заедно си лягаха на спалнята. Заедно не влизаха само в банята и в тоалетната
Бяха заедно във всеки град, в който стъпваше крака и. Бяха заедно по хотелите. Правеха си компания вечер.
Не протестираха един от друг. Бяха свикнали да са заедно почти постоянно.
Имаше 2 дни, в които тя забравяше за него. Не че той не беше наоколо – напротив. Но в тия два дни нейната компания беше друг, вниманието и беше в друг, звуците, които издаваше бяха други, общуването беше с друг. Този другия имаше топлина, истинска, такава, каквато той – нейния стар познайник нямаше.
Усещанията? И те бяха други през тия два дни. В тези два дни той биваше изместен от мястото си в спалнята и биваше оставян да бди на един стол в постоянна готовност. Тя пък не се сещаше за него, не пиеше кафето си в неговата компания, не споделяше цигарения дим, не го поглеждаше. Единственото внимание, което той получаваше в тези дни беше включването му за забавление и убиване на малко време както и с едничката цел да помогне в борбата с инсомнията.
Когато тези два дни свършеха и другия си отидеше тя пак оставаше със стария си познайник. В началото го гледаше с недоверие и лек яд – сякаш за два дни е възможно някой да го измести от полезрението и…А нея я беше яд на него защото той не беше в състояние да и даде усещане за покой, не беше в състояние да и даде усещане за сигурност, не беше в състояние да я приспи преди 3, не беше в състояние да и говори, не беше в състояние да снеме всичкото напрежение, което тя трупаше в себе си, не беше в състояние да я накара да се усмихва лесно, не беше в състояние да стопли студените и ръце и крака. Не беше в състояние да направи всичко това, което другия успяваше да направи без никакви усилия за два дни.
Тази вечер беше една такава вечер – след двата дни в друга компания тя отново не искаше да се върне в реалността и да потърси стария си познайник. Знаеше си, че той е там, чака я и най-важното – не се сърди за нищо.
Седеше и зяпаше в тавана около час. Въртеше се. Рано беше за сън. Стана, отвори вратата на спалнята си, тръгна към хола и го видя там – седеше на масата и я чакаше.
Тя седня, погледна го с презрение смесено с тъга, поклати глава, запали цигара, наля си малко вино и се загледа в картината от телевизора, чийто звук беше изключен. Постоя така около 15 минути.
После се изправи, взе го от масата и го занесе в спалнята. Лаптопа пак зае мястото, което си беше предназначено за него, поне през седмицата.
А на нея и стана още по-тъжно. Защото имаше да каже няколко важни неща, но някак си не и идваше музата да ги сподели с проклетата машина. Пак стана и отиде в хола – да допуши последните 3 цигари от кутията за днес.
Може би някой друг път.

Понякога седя и си мисля…

Sis — Sat, 27 Sep 2008 22:50:33 +0000

Понякога така както си седя и си мисля… и пиша.
Понякога съм слаба. Понякога съм силна.
Понякога няма значение. Понякога нямам избор. Понякога искам, но не може. Понякога мога, но знам, че не трябва. Понякога е безмислено да упорствам.
Понякога колкото и да искам нещо, то не се случва, не става, не идва, не се получва. Понякога не искам да се примиря. Понякога продължавам да блъскам стената с глава, докато едно от двете се разбие – понякога стените рухват и понякога зад тях има още стени. Понякога сама издигам стени пред себе си.
Понякога не искам да говоря. Понякога искам да не спирам да говоря. Понякога просто ми се плаче.
Понякога съм болна и уморена. Понякога съм най-затворения човек на света. Понякога искам да позволя на някой да надникне в мен. Понякога се чувствам като в клетка.
Понякога с месеци не мога да се отърва от тътена в главата си.
Понякога искам да съм голяма. Понякога искам да съм бебе. После пък искам да съм и двете едновременно.
Понякога искам да мога да реша всичките проблеми на света.
Понякога съм нетърпелива, а знам, че хубавите неща трябва да се изтрадат. Понякога толкова много ме е страх дори да си помислям, че искам едно-единствено нещо. Защото знам какво съм… И какво не съм… И разбирам, че няма смисъл… понякога.

Понякога искам да си дръпна шалтера, да се самоизключа.

Сега искам да звънна по телефона, да се кача в колата и да “прибягам” да изпуша една цигара в нечия компания.

Тази вечер – албума на Coldplay.
А в момента в плейлиста се върти това:

Понякога искам да спя дълго, защото тогава не мисля…
When you feel so tired but you can’t sleep
Stuck in reverse.