Crazy By Nature » живот

Отпуската

Sis — Fri, 21 Aug 2009 09:16:58 +0000

Свърши.
Догодина ще е по-добра!

Казвам/не казвам

Sis — Mon, 23 Feb 2009 22:20:10 +0000

Има моменти, в които ми се иска да си наоколо и да ти кажа няколко дребни нещица.
Оставам си с искането, разбира се. As usual.
А иначе няколкото дребни неща – и те си остават на върха на езика ми – неизказани.
Толкова отдавна искам да ги кажа и все си прехапвам езика, та чак привикнах към това…
Отделно – има няколко хубави думи, които аха-аха да ти ги кажа face to face я сутрин, я вечер и все нещо ме зашлевява профучавайки край мен с “Недей, не знаеш какво ще последва, независимо от добрите ти помисли”. А точно тези хубави неща да се опитват да се отскубнат и да се самосподелят е нечувано от години за мен, та чак си мисля, че е нереално да се въртят из главата ми.
…няма нищо по-хубаво от чисто физическото усещане за близост и пак чисто физическото усещане за стопляне.
За духовни усещания просто не мога да говоря – те са там горе, в предните абзаци и между хилядите редове тук и там.

А иначе деня не беше лош, въпреки че пак започна инфарктно с телефонен звън в 7:35 и продължил около минута разговор… Като всеки ден всъщност. Различното беше, че говорих, но не исках да се събуждам и да ставам… за разлика от обичайното.
И пак задачи, напоследък – усмивки, задръствания, мръсен въздух, студ, хиляди хора, тичане и бързане…
А вкъщи – вино и кашкавал за мезе.
И сметка за парно, чиято сума не искам да споменавам (не смятам и да я плащам)…
И нито парното топли, нито от сметката ми дойдоха топли вълни – хич даже, а би трябвало точно това да го усетя физически…

Мдааа… има моменти, в които наистина си викам “ей сега ако е наоколо, ще си изплюя камъчетата”… и после се благодаря на оня отгоре, че ме е предпазил от “събличане”. То и за това се иска смелост, нищо, че са просто някакви си думи… звуци… хубави или лоши – зависи от къде го поглеждаш…

2008

Sis — Mon, 29 Dec 2008 11:13:16 +0000

2008 мина, почти.
Традицията повелява да си направя някаква равносметка, хех.
Беше добра година, като цяло – и в служебен, и в личен план.
1. Преместих се в София – нещо, което ми е цел от… от 10 години. Може би това е и най-важното нещо, което ми се случи и с което ще запомня изминалата година. В този град нямам кой знае колко много познанства, но пък малкото хора, с които за тези последни 10 години съм поддържала някакъв контакт са ми важни… повече от всички останали. И се чувствам добре – май най-после попаднах на мястото си поне в личен план.
2. Имам социален живот – нещо, което ми липсваше предходните 2 години и половина.
3. В служебен план – имах падания и ставания, имах колебания, имах несигурни мисли в главата си. Занимавах се с нови и непознати ми неща – донякъде успешно, донякъде не. Смених 3 пъти насоките си… и установих, че силата ми е в работата с хора, не в администрация и чоплене в документации и разни други бумаги. Сигурно е едно – от мен книжен плъх не става! Да ме вкараш в кутия и да ми сложиш пранги на врата – също не става. Явно съм човек на хаоса и неподредените неща – такива, които имат нужда от побутване и подреждане според моите вътрешни убеждения, не според хилядите писани правилца. Вярвам, че ако работиш с хора трябва да работиш върху умовете им – да ги научиш на принадлежност и на морални ценности, на съвест и на лоялност. И основното правило, което ме е водило до сега е било да се отнасям с хората така, както бих искала да се отнасят те с мен. Вероятно за това и съм обичана – без да звучи нескромно… знам че е така. Като цяло подавам повече морков, отколкото да показвам тоягата…
В момента съм ОК и вярвам, че 2009 ще е изпълнена със смисъл и важни дела за вършене… Иска ми се да работя със сърцето си така, както го правех преди (това “преди” не беше чак толкова отдавна), защото знам, че това е гаранцията за успех. А и… пак се хващам с нещо ново, което трябва да се “построи” от нулата – ако не друго, то това да правя от нищо нещо ми е сила
4. Морето, ах морето – едно от най-добрите и определено такова, което ще запомня (като онова от Приморско, онова от Варна, онова от Китен/Царево).
5. 5 човека, които през последните 7-8 месеца са ми “наоколо”. Няма да ги изреждам кои са – те си се знаят. Може би тук е момента да кажа поредното “Благодаря!” на таласъма, който пък изигра ролята на свързващо звено.
6. Петя и кака ми – радвам се, че ви имам , и че и вие сте част от тези 10-годишни качествени познанства. За Петя специално – благодаря му на това дребно, но силно човече за търпението, разбирането и … упоритостта, която влага във всяко свое действие. За кака ми – каквото и да кажа ще е малко.
7. Тази точка няма да я “определя”. Винаги си остава по нещо недоизказано при мен. Седмата точка ще си остане такава – за нещото, което ми дава до извества степен сила да понеса доста неща и коренно да променя 2-3 черти от характера и мнооого неща от ежедневието си, не на последно място – да проумея, че има доста по-важни неща от работата… и да започна да оценявам онези, дребните жестове.

Друго, друго… 2008 беше годината с катастрофата, от която се отървах невредима, без дори да имам драскотина по себе си. Не че е нещо, което е хубаво, но определено няма да забравя на Ивановден да почерпя ей така, за здраве.
2008 беше белязана за мен и с още нещо – ключовата дума тук е Украина и хилядите главоблъсканици и колебания… Надявам се да не съм сгрешила в избора си, то времето ще покаже.

И още нещо, съвсем накратко – напоследък съм особено спокойна и доволна… Имайки предвид, че това не са ми нормални състояния – почвам да се притеснявам
Не знам дали е някакъв бъг в главата ми или празниците са ми поуспокоили оборотите и нервите… Знам обаче, че си подсвирквам “I feel good”. За пръв път от доста време имам усещането, че всичко около мен е нормално и като че ли подредено по желания от мен начин.

Месец по-късно.

Sis — Wed, 16 Apr 2008 21:09:40 +0000

Long time no seen…
Загубих си музата за писане. Който я намери – веднага да ми я върне!
Спомням си моментите от “преди” – онова “преди”, в което пишех като обезумяла където ми попадне – по чинове, по тетрадки, по касови бележки, по салфетки, по хвърчащи листи. Ех! Май тогава още не се бях пристрастила към клавиатурите и тъпо и упорито си пишех писма по начина, по който се пишеха “едно време”. И не само писма. Някъде в бюрото ми в Стара Загора, че и из къщата в Габрово, все още се мотат едни тетрадки (5 или 6 броя бяха), голям формат, в които има изписани толкова много неща, чеее…. Признавам си, тия тетрадки ме е страх да ги отворя и да ги препрочитам, защото там вече призраците са много. И си седят затворени между дебели корици. Призраци от преди повече от 10 години, хехе…

Както и да е, не това беше идеята
Първо да съобщя на народа, който се вясва чат-пат из тоя блог, че кака ми starly взе че се хвана на хорото на блогърите. Ако някой проявява любопитство – може да види какви ги говорят мишките в главата и точно ТУК.
Дано е по-редовна от мен в момента И по-позитивна.

Следва… следват снимки от едно уникално за мен място – Рилския манастир.
Ходила съм там и преди време. Уникално! Е, сега беше топло, беше фраш с народ, миришеше на мекици… Но все така хубаво. Снимките са от преди 2 или 3 седмици (по бегли спомени), мотахме се до там с каката, с идеята да не виждаме никой познат и да избягаме за малко от София.
Жалкото е едно – че и там е взело да става комерсиално.

Изкарах 2 приятни и ползотворни дни в Хисар – месечна среща с колеги… Имах възможността да се видя с хората, с които общувах ежедневно по телефона преди да се преместя в София (и сега общуваме, ама през ден ) Стоян не го бях виждала от цифра време и му се радвах като на билет за Whitesnake Прехвърлих си лентата назад и … ами порастнали сме за 2 години в тази компания – нямаме нищо общо с плахите млади хора, които бяхме в началото, когато създавахме нещата на принципа на пробата и грешката и на… вярата! Сега пак сме млади (мечтииии и заблудииии), но сме смели. И отстояваме мнението си. И знаем цената си. Станали сме страшно уверени в себе си… израстнахме, мда… Абе то това си е отделна тема за писане – “Аз “преди” и “след” Изи”
Та, престоя в Хисар не беше скучен. Имах възможност да отскоча до Старосел – намира се на не повече от 15 км от градчето, има хубав път до там За жалост нямах шанса да влезна в могилата – беше затворена за посетители след 17.00. За сметка на това процепите между скованите набързо дъски на импровизираното подобие на шатра бяха достатъчно големи, че надничайки през тях да видя това, което ме интересува. Снимки на самата шатра не направих – не си струваше, но пък имах други попадения, като например следната гледка към долината…

Цветовете бяха неповторими!

А такава антика за последен път видях като дете, когато баща ми ме вкара с него в поделението, в което работеше. В този камион се оказа, че живее… охраната!!!

Много народ ме пита как се чувствам в момента. Ами отговора не е кратък, не е и еднозначен.
Преместих се в новата квартира! В Стрелбище съм, на кръстовището на бул. България с ул. Гоце Делчев. Лесно място, удобно – на 5 минути от НДК с кола, на 20 – 30 мин. (ако карам по междублоковите пространства) от “Люлин” (където се намира офиса ми). Силно се надявам да не ми се налага да си пренасям скоро багажа нанякъде… Квартирата не е никак лоша, прилично обзаведена, едновременно просторна и уютна… чувствам се като удома си (то аз май и на гости като ходя се чувствам така). С Петя си живеем в мир и разбирателство Имаме си една голяма стая, в единия край е обособен кухненски кът+трапезария, в другата част – хол. Имаме “читалня” – така поне твърдеше хазайката ни. В момента “читалнята” е нещо като… и аз не знам какво, ама там стои дъската за гладене, ютията, сушилник, шкаф пълен с празни кутии (от пренасянето)… Имаме си 2 ОГРОМНИ спални, баня, тоалетна и т.н. Добре е! Имаме си и портиер на входа, което за параноик като мен е огромен плюс! Има и видеокамера на входа – ако портиера го няма и ми звъннеш от звънците долу, за да ти отворя – преди да направя каквото и да било ще те видя на малкия монитор, който е монтиран над входната ми врата! Гъзария! Сигурност му е майката Другия плюс е паркинга – има си паркинг, с бариера, на който паркират само коли на живущите в блока. Към момента този паркинг си седи полупразен, та поне нямам дилеми от рода на “къде, по дяволите (!!!!), да паркирам”, каквато дилема обичайно ме спохожда отивайки в центъра.

Дали ми харесва това, което правя сега – да. Импонира ми. Аз така или иначе все чопля и нищя нещо – сега поне се опитвам да го правя професионално. Плюсове и минуси – много, няма да ги изреждам. Едно обаче е безспорно – далеч по-спокойно ми е и далеч по-нормално живея.
Останах малко далеко от хората си обаче… Някак… уж щях пак да съм близо до тях, а на практика не е така. Мислех си и че ще ги виждам понякога – май и в това съм се лъгала… Все си мислех, че идвайки в София това не означава, че никога повече няма да пътувам и да виждам хората от офисите из страната. Бях си изградила представа, че поне веднъж месечно ще се налага да ходя някъде… Уви Липсват ми – ето това е истината. Забила съм се в този софтуеър и… хората остават доста далеко. А ми се иска някак да ги избутам по-напред.

Каскада

Sis — Mon, 07 Jan 2008 16:44:56 +0000

На този ден трябва да правя курбан!

Днес за пръв път адреналина ми скочи толкова нависоко…

Спокойно, жива съм и съм здрава. Малкия дявол беше… превъртях се през таван 2 пъти и се “приземих” на гуми и… така. И това с 50-60 км в час, по МАГИСТРАЛА, КОЯТО НЕ Е ПОЧИСТЕНА. АБСУРДИСТАН!

За някакви секунди ми мина всичко като на лента – точно както го описват хората. За някакви секунди си дадох сметка, че живота не е тетрадка и не може да се допускат правописни грешки.

Внимавайте! Не мислете само за това, дали си имате вяра на себе си. Мислете за всички останали, в които няма как да вярваме… Мислете и за обстоятелствата, които са извън вас.

И чукнете на дърво!