Малко са нещата, които съм “изпуснала” някога. Винаги, когато е можело нещо да ми се случи или аз да случа нещо – просто е ставало. Everything happends for a reason. Тия дни се замислих колко са нещата, за които истински съжалявам, че съм изтървала да “случа”. Не са много. Не са и непоправими и необратими… Всеки път като се засиля да ги “случвам” ме обзема някакво неопределено усещане – не е тъга, не е и радост, не е и чувство на удовлетвореност от това, че нещо е наваксано.
Повтарям си гласно и негласно, че един път се живее и ако на човек му се поднася някаква възможност, каквато и да е тя – трябва да се хване. Ако ще и това да е само за един миг.
If you had one shot or one opportunity
to seize еverything you ever wanted for ONE moment
would you capture it, or just let it slip?
I`ll capture it. И така съм правила винаги.
До момента.
Замислих се и как докато бях дете бях отворена към всеки и всичко. Не се притеснявах да се усмихвам на непознати каки и батковци, лели и чичовци. Не само отвръщах на поздрава с поздрав, а и бях тази, която първа поздравява. Не се стеснявах да заговоря или да се заиграя с други непознати деца. Просто чувствах близък всеки…
После порастнах. И сякаш започнах да се страхувам от тази твърде голяма доза общителност. Неусетно ми е станало трудно да започвам разговор с непознат, а понякога дори ми е невъзможно. Самата идея ме плаши. А ако мен ме заговорят – струва ми се странно.
Всичко това в личен план разбира се, в служебен е точно обратното.
Какво правих тия дни? Почивах. Активно. Правих неща, които обичам да правя – мързелувах, протягах се, спах, търках си подметките по улиците, хапвах, пийвах, говорихме си глупости. Не бях сама – нещо много важно за мен. Обичам да има хора наоколо, хубави хора.
Ако можеше уикендите да са от 4 дни, вместо от 2 – щеше да е страхотно!
Днес е поредния понеделник, който ми се ще някак да прескоча и да продължа със съботно-неделните си занимавки… мда. Чувствах се така, все едно съм на морето – шепа усмихнати хора наоколо, бира, жега, ставане по обед, следобедна дрямка (докато другите се забавляваха край басейна)
Искам да споделя нещо от “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис
Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека- самотата.
Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.
Отново отекна вътре в мен,…, ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек… Един разум, който се вслушва в това…предизвестие, се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло във всяка отлитаща завинаги секунда.
Половинчатите работи- половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и се не бой!
С това последното не съм сигурна дали съм съгласна или не… ще ми се да мога да стигна до край, но… (колкото и да го мразя този израз) не мога. Все още имам хиляди неща на върха на езика и тъпо и упорито отказват да изплъзнат от там. Пиене ли ми трябва? Или какво… може да пробвам някоя вечер къркайки си кротко някъде – да взема да си счупя езика и да изплюя всичко, което седи на върха му – станало е толкова много, че скоро ще затлачи и устата и мозъка ми (поне тоя, който е останал).
Eто нещо за слушане… пък дано ви хареса. Много нежно, мда… Ако изключа припева – всичко останало го усещам и аз. Припева някак не искам да си го припявам. Една забележка към самото парче – твърде… бавно ми е… и лишено от “музика”, но пък какъв глас, а? Ако на някой му се играе и миксира нещо (тук имам предвид таласъма) – нека ми го метне и на мен, в някакъв по-нормален ритъм и по-музикално… Музиката ако можеше да наподоби поне малко това, което съм показала тук – щеше да е перфектно.
When the routine bites hard
And ambitions are low
And resentment rides high
But emotions won’t grow
And we are changing our ways
Taking different roads
…
Няма да лъжа обаче, че особено последните 4 дни бях на път да се сдухам от скука… и от скука в крайна сметка се прибрах в София.
