Блаженно съм се размазала във фотьойла си и се опитвам да подредя изминалите събития хронологически. Нещо не ми се отдава… Както и да е.
Мотото за миналата седмицa: Работа, работа и пак работа! Офиса започва да ми става любимо място за обитание, втори дом 
Незнам дали е добре или не е, но усещам как се отдавам на работата си. Търся спасението си в нея… и сякаш го намирам.
Получих и първата си заплата. Коментара ми е просто: “WOW”.
А колко уморена се чувствах не е истина – буквално бях смазана. Имах отчайваща нужда да се видя с хората, които ме зареждат. Отделно дето хлапето имаше имен ден и си намерих и повод, по който да се окажа в София на Гергьовден.
***
В петък вече ме обземаше онова приятно чувство за скорошни весели емоции. До последно не ми беше ясно в колко часа ще пътувам. Кипариса предната вечер ме беше зарадвала с възможността евентуално да се видя с част от колегите от софийския офис. Споделих това с Цвет, който пък реши да пътува с мен до София – да се види и той с тези хора, после да си продължи към Враца.
В момента, в който слезнах на софийската автогара – към 21.00 – 21.30 ч. първото което направих беше да вдишам звучно и да кажа гласно “Мммммм, мръсен софийски въздух! Леле, как ми липсваше!” 
Цвет каза, че съм станала друг човек от момента, в който съм стъпила на софийска земя От там се метнахме на едно такси и запрашихме директно към ресторанта, в който се бяха събрали хората (няма да обяснявам как точно се добрахме до там – това е друга тема). На мен лично ми беше много весело – по-голямата част от хората ми бяха познати, разказваха се разни смешни истории… Вечерта завърши към 1.00, докато мина през банята и докато се наканя да си легна – стана 2.00. Спах до 10.00, което е събитие за сомнамбул като мен!
До обед течеше приготовление по дроб-сърма, около обед се сяха рози и теменужка… Следобед към 4 трябваше да се видя с Иво (който естествено закъсня)… Обиколих “Хеликон” – този който е на 3 нива. Набелязах си поне 5 книги, но когато попитах за “Зеленият път” на Стивън Кинг ми казаха, че в момента е изчерпан. Почнаха да ми обясняват за някаква книжарница на бул. “Сливница”, но имайки предвид, че аз не съм от София – можех само да ги гледам умно, да вдигна рамене и да кажа “Ама… нямам идея как да стигна до там и къде е тая книжарница, за която ми говорите”. Излезнах провесила нос.
Бутнах си слушалките в ушите и се понесох към “Моста на влюбените” (що за име!) до НДК – мнооого обичам да вися там. Винаги когато имам бита среща с хлапето или Иво – отивам там и си кисна, защото знам, че тия двамата просто няма начин да дойдат навреме. Ако все пак някога това се случи – обещавам да почерпя по тоя повод!
В крайна сметка се занесохме в “Грифис”, пихме по малко, бъбрихме си за разни неща – къде приятни, къде не…
После изникна идеята да мина да си взема част от багажа от Кипариса и да се изтърсим у хлапето. По пътя имаше солидно количество простеене… Бяхме оплели много гадно плановете на няколко човека, за което наистина много съжалявам 
Вечерта (и нощта) завърши у именника – на баница с пепси… Бях тотално изтрещяла… Оставих две малки рани върху нечия ръка 
, ама и той не ми остана длъжен – след толкова стискане и боричкане сега ме болят и двете китки, нещо ми е зор писането в момента…
***
Сега седя и си мисля над част от нещата, за които говорихме в “Грифис” с моето другарче… Задавам си въпроса дали това, че съм се вкопчила и отдала изцяло на работата си означава, че съм самотник, който просто няма върху какво да се съсредоточи и сам замазва очите си с нещо… Чудя се дали е нормално един професионален успех да те топли достатъчно, че да не ти е нужна чужда топлина… Или поне да не искаш да си го признаеш.
По повод и на нещо друго казано-недоизказано – грешно ли е човек да се доверява на 6тото си чувство и да е убеден, че първото впечатление в 95% от случаите се оказва правилно?!? При мен 6тото чувство винаги е било водещо…
Какво е да си победител в дадена игра? 1 гол стига ли или спортната злоба става неуправляема… При мен ако първия отбелязан гол е в моя полза – то той е бил достатъчен, за да загубя интерес към играта… и достатъчен, за да се докажа на себе си и на противника си. Какъв трябва да е ответния удар, когато някой си играе с нечии чувства? Не е ли достатъчно просто да го заявиш в прав текст и да приключиш… или от чисто любопитство и от стремеж за доказване (незнайно пред какво) се търсят и други начини за отбелязване на гол…
И ако някога си се опарил от нещо – нормално ли е след това да подхождаш към всеки с недоверие и да е нужно наистина много време, за да падне преградата и да не се чувстваш като потенциална плячка, като дивеч, който трябва някак си да се опази…
Хваща ме параноя май. Имам чувството че някаква малка част от вътрешните ми устои яко се разклати в “Грифис” …
Несигурно ми е… И ми изникват още и още въпроси.
Нормално ли е да се опитваш да ковеш желязото в себе си… и в крайна сметка в разговор като онзи с Иво да усетиш колко слаби места си пропуснал в обработката… Осъзнавам, че имам още мнооого работа над себе си.
Осъзнавам и че след две седмици по това време сигурно ще пиша поредния сдухан пост… Признавам си, че наистина много ще ми липсва когато замине за САЩ… хубавото е, че пак ще се върне по-зрял…
И пак ми стана едно такова сълзливо, %$#^%$^$!
***
На мен всъщност ми е супер спокойно в момента… и малко тъжно – признавам си. Не исках да излиза толкова скучен и сив постинг – искаше ми се да предам усещането за “презареждането” ми, ама нещо не се справих май … акцента падна върху друго…
Както и да е – поредно слабо (пропуснато) място.
А може би Чефо е прав
***
P.S. А, да! Как щях да забравя – Fenia намери книжката “Зеления път” в кино Арена. Днес си я взех и съм невероятно доволна! Има да подсмърчам докато я чета. Сега остава да се намери от някъде и “Изкуплението Шоушенк”…
А на кака ми искам да кажа само, че изненадата по телефона беше мнооого приятна!
И… мда, за вечерта на 19 ще трябва да измислим някоя дивотия…
За приспиване – Godsmack – Sick Of Life.mp3
Странно – пак ме е избило на “твърда” музика… От това не излиза нищо добро в повечето случаи.
А ето и двама симпатяги, които снимах на връщане:
