Crazy By Nature » мързел

Почивните дни

Sis — Thu, 07 May 2009 23:29:43 +0000

… свършиха.
А бяха хубави, без да се замислям бих си пожелала да изкарам още няколко пъти такива, като тия дето си заминаха. Попътувах – малко. Бях си в Габрово за 2 дни, после “претърчах” до Плевен, колкото да се разходим по центъра, да потъркаме подметки из градската градина, да хапнем едни картофи с по един айран, една бърза снимка на

ей това червено дръвче и… да си бием камшика към София. Пак прескочих отбивката за Окната, карай, другия път ще ме огрее, надявам се… 2 дни в София, едни забравени ключове, което пък доведе след себе си 48 часа, в които почти не мърдахме от квартирата, като изключим едно посещение на Ветрило… Много сън, много изгледани филми (не ме питайте за заглавия, не съм запомнила нито едно ), много мързел и лигавщини, много… неща. 2 посрещания на приятели и в крайна сметка сме горе долу в пълен комплект.
Ама свърши.
Сутринта бях като фрасната с паве през лицето – грам не ми се мърдаше, грам не исках да се разделя с топлото легло и компания, грам не исках да приема факта, че почивката свърши, съответно и грам не ми се ставаше за работа. Не че ми се спеше – не, просто след 6 дни тотално нищоправене никак не ми беше лесно да се настроя на работна вълна.
Рекордно пътуване в рамките на 20 минути от Западен парк до бившия завод Витоша – обичайно това трасе ми отнема не по-малко от час, винаги когато оставам да нощувам в този край на скъпата ни столица – тръгвам за работа най-късно в 7.30, за да съм сигурна, че до 9.00 ще съм стигнала. София е хубава, когато е такава… полупразна. Мисля си колко ли са умните глави, които предвидливо са си пуснали 2 дни отпуска и в момента още са далеко от мисълта “утре е работен ден за мен”. И колко ли са тия като мен, дето не смеят да си вземат платен отпуск просто ей така. Да мине и утре и… пак 2 дни въздух. Май месец ще се окаже хем най-мързеливия (кога за последно сме си почивали цели 6 дни? всички? по коледа/нова година!), но и най-работния – предстоят ни 2 шестдневни работни седмици.
Нещо ме е стегнало за гърлото пак. Преди година, когато един познайник се опитваше да ми опише нещо такова като усещане – аз стоях и го гледах умно и недоумявах какво точно има предвид. Сега знам. Знам, че и той наднича тук от време на време, та да му кажа – дойдох на твойта, дължа ти бира за баса. Бирата ще я пием някой ден, като си дойда в Стара Загора, незнайно кога…
Всъщност нещата се подреждат бавно и несигурно, не знам дали е плод на самонавиването ми, но всичко което се случи има своя плюс… повече време, по-малко отговорности, по-малко нерви, повече егоизъм (ако изобщо може да се приеме поне за секунда, че егоизма има положителен характер – то аз бих могла да го обясня на всеки, който се заинтересува). Минусите – по-малко хора, повече рутина, наранено честолюбие и… тук ще замълча. Всъщност важни са плюсовете.
Научих се да броя до 10 преди да кажа нещо. Научих, че “мълчанието е злато”, наистина! Научих, че е по-добре да премълчиш, отколкото да се бориш с вятърни мелници – не си заслужава похабената енергия и наранената душа. Научих да слушам (но не ги научих да ме слушат), който трябва. В крайна сметка ако има работа – то крайната цел е тя да бъде свършена и толкова. Лесно и просто за възприемане. Научих се да почивам пълноценно, до такава степен, че в началото се чувствах гузна незнайно от какво, а в момента – удовлетворена. В крайна сметка това е важното – да намираме нещото, което ни удовлетворява.
Просто трябва да се научим да ги приемаме и да се адаптираме, а както не веднъж съм казвала – човека има уникалната способност да се адаптира към всичко и навсякъде. Когато един ни взима нещо – някой друг ни дава друго. Просто трябва да видим това “другото” и да отбележим жеста на “даването”…
А стиснатото гърло и горчивия вкус – със сигурност е въпрос на време и те да отминат… както казах – адаптацията е неизбежна.
Всъщност, независимо как се възприемат по-горните думи от четящия ги – този пост е позитивен. Пиша го с позитивни чувства, наистина.

… в 02.30 май е редно да заспивам, вместо да се опитвам да пиша смислено и лесно разбираемо

Поздрав за всички, които са будни с нещо старо, но много добро – Orbital.

Weekend в Рибарица

Sis — Fri, 05 Sep 2008 12:38:28 +0000

Мина вече една седмица, все не ми остава време да седна и да напиша 2-3 добри думи за Рибарица Намира се на около час и половина път от София, посока Тетевен. Цените са приемливи, местността е красива и има какво да се види, местните са усмихнати (или поне тия, които ние видяхме), вилите са големи Вила “Дафне” – нашата вила е едно доста добро попадение – извън селото, няма съседи, които да мрънкат за шумотевицата, няма строежи наоколо, със страхотни гледки и от прозорците. Препоръчвам!
Та, миналия уикенд бяхме там – в Рибарица, “обичайните заподозрени”, същите, които бяхме и на морето. За себе си мога да кажа, че малко са местата, на които съм спала до 2 ч. следобяд Рибарица е едно от тия места. Починах, посмях се, пийвах и пуших малко (защото кашлях много ). Май си лягах първа, или поне това показват статистиките.
Останалите – по всичко личи че и на тях не им е зле – за справки си увеличете колажа и се загледайте с лупа

Май ми хареса повече и от морето. При първа възможност бих организирала едно такова групово мероприятие отново на същото място – не е за изпускане и наистина хем си починах качествено от лудото ми ежедневие, хем се наспах като за световно (принципно съм инсомниак и спя по 4-5 часа на денонощие макс), смях се докато ме заболяха корем и скули… и мястото! Мястото е жестоко! А ако имаше как тая организация да се случи още този уикенд… вместо пак да съм сама за 2 нощи, мрЪн.

Използвам момента да кажа, че едва сега свалих Picasa 3. Има доста нови функционалности и си струва да я имате по машините

От отпуска -> на работа

Sis — Mon, 29 Aug 2005 11:41:00 +0000

Great days! Ето двете думи, които описват престоя ми във Варна.
Пристигнах късно вечерта на 22.08, след 6 (!!!) часа път. Зузу се беше строила на автогарата там и ме очакваше Коронните целувки и прегръдки, висене по вратовете, “насилие” спрямо бузите ми [ ]. Минахме през квартирата и колкото да си метна багажа там и след 2-минутно мрънкане от моя страна отпрашихме към плажа в компанията на 2 литра “Загорка”. За протокола да отбележа, че първия ми плаж беше на 22.08, около 23.00h. Вълшебноооооооо! Водата беше топла като чай, нямаше никакви вълни. Освен това май успях да се преборя със страха си от морето (о, да, много обичам морето, ама изпитвам панически ужас да влизам в него сама). Потопих се съвсем сама, без (много) писъци и без (много) страх. После биричката… после цигари… после се появиха приятелите на Зузу и последва и огън. Приказно просто!.
На следващия ден се строих в 7.00h на плаж – да хвана йодните изпарения и да събирам първите слънчеви лъчи. Тъй като Зузу беше на работа по цял ден – всеки мой ден започваше в 6.30 (събуждах се съвсем сама! вероятно от мерак за плаж ;р ). Тааа на плажа се припичах до към 2 следобед, после звънна Юри: “Ооооо, куче, ти си във Варна, а? И защо аз съм последния който е разбрал за това?” Последва уговорка за “кафе”. Половин час по-късно бях на Севастопол с пясък по краката, с разпиляна коса във всички посоки, за облекло не ми се говори;) Не можах да го позная за секунда. Направо ахнах! Разхубавил се е Хехех, сега има вид на “италианско копеУе”, и което е по-важно дългата коса му отива МНОГО! Замотахме се в някаква сладоледена къща, в близост до плажа… Последва вечерна/нощна обиколка на барове и дискотеки. В общи линии програмата ми там беше горе-долу следната: сутрин на плаж, следобед с Юри, привечер – със Зузу и Вили по кафета, нощем – бар/дискотека/плаж с разни хора;)А, да – щях да забравя да отбележа, че два дни на плажа си правих компания с много тъмно оцветен нигериец (хехеххе) и един възрастен американец – и двамата интресни хора, с които определено имах какво да си кажа.
В събота кака ми Sweety ме изненада мноооого приятно! След като близо 5 дни ме уговаряше да намеря 5-6 свободни часа за събота (което беше почти невъзможно, понеже в събота Зузу имаше рожден ден) в крайна сметка си струваше настояването и. В събота, в 1.30 по обед аз, Зузу и Вили се бяхме строили пред Пикадили в очакване на каката. Гадаех къде толкова иска да ме заведе – колкото и да настоявах предните дни така и не ми каза. Та… Тръгнахме на север, посока нос Калиакра. Вълшебно място. Знам, че съм ходила там като дете с родителските си тела, но нямах никакъв спомен от това място. Е сега вече имам! Непременно ще посетя това място пак. Пустош… и море… отвсякъде! И скали… и вълни които се разбиват в тях… и кристално чиста вода. Просто неописуемо! След това ни заведе на една ферма за миди, малко след Каварна – отново нямам думи… Малък залив, със синя (а не зелена!!!) вода, полу-диво място. Имаше схлупена и полусъботена къщурка от кирпич, която беше превърната в нещо като ресторант (силно казано) – маси и столове сковани от дъски и шарени покривки. И божествена кухня! Менюто се състоеше от най-различни ястия, приготвени от миди (естествено!), като имаше дори десерти от миди, които аз не се осмелих да опитам. За пръв път вкусих чорба от миди и миди по бургаски. Супата беше доста добра на вкус, не се сещам с какво да я сравня… ама си я изядох до последна капка! Мидите по бургаски са си задушени миди, барабар с черупките, с ориз и с доматен сос – облизахме си паничките! Порциите бяха СТАБИЛНИ, като за гладни хора, а цените – учудващо ниски. И всичко това на фона на синьото море, сянката на орех, шума от вълните (нямаше музика, не ми и липсваше). 5-те дълги набързо сковани маси бяха пълни с хора Имаше и пак така набързо сковани подобия на шезлонги, покрити с шарени покривки (като тези на масите). Незнам как да го опиша. По моите думи вероятно се добива представа за “мизерна дупка”, но съвсем не е така! Диво място! Някак първично – и масите, и посудата и самия “ресторант”. Просто като извадено от приказка.
Последва бясно каране до Балчик и посещение на ботаническата градина там. Впечатлена съм от красотите… Може би по-нататък ще кача някоя друга снимка…
Вечерта се отдадохме на коктейли – Зузу беше решила рожденния и ден да е полят обилно с алкохол – на масата бяха строени доста шишета Аз обърнах внимание най-вече на ментата, студеното мляко, леда и концентрата с вкус на ягода. Не бих могла да споделя рецептата си за този “коктейл”, тъй-като всичко си го наливах на око – резултата беше учудващо добър… Изпих 7 такива “коктейла” във водна чаша. Зузу се престраши и забърка в една чаша “скоросмъртник” – в него имаше от всичко на масата, осмелих се да опитам една глътка от това “нещо” (не беше лошо в интерес на истината, ама нещо не обичам концентрацията на много видове алкохол в едно).

И сега – работа! Този _след_отпускарски_ понеделник ми се отразява като челен удар с влак! Не е истина колко неща има за свършване…
Айде, потапям се (не в морето, за жалост:( )
Бълбук.

Time out

Sis — Sun, 21 Aug 2005 19:58:00 +0000

Малко Time out от отпуската;)
Първата половина премина в планинско-селски туризъм;) Повече от зареждащо!!! Липсата на цивилизация и нет ми се отразиха добре. Най-после си дочетох “Умират глупаците” на Марио Пузо – много различна книга от всички останали които е писал…
Сега си стегнах багажа за утре, защото утре заминавам за Варна. Очертава се сама да си ходя на плаж, защото всичките ми познати от там са на работа, но… какво пък, ще щуреем вечер. Заредила съм се със “Последния дон” на Пузо и “Швейк” на Хашек. “Щвейк” я четох последно за изпита ми по славянска литература преди 4 години (май толкова бяха), ама “четох” е силно казано, по-скоро я “минах по диагонал”, но още тогава ми се стори забавна – да видим… Първо мисля да погълна Пузо (все пак ми е любимец)

Иво се е уредил да бачка след 10ти септември в един от хотелите, в които бачкаше до сега като life guard. Няма да се налага да плаща квартира и храна, защото от там му ги осигуряват. Най-после е напълно спокоен. И аз. Сега вече наистина ще си почина и няма да имам за какво да се тревожа… Лека-полека нещата се нареждат.
Та… така.

Кажи ми че ще те има…

Sis — Mon, 15 Aug 2005 20:07:00 +0000

Откъде да я захвана… Чудя се дали да обръщам внимание на “нещата вътре в мен” или да се придържам към “ежедневни случки”. Може би и от двете по малко.
Първо да кажа, че намерих бански. Размина се без обикаляне… Минах през два магазина, и се зарекох, че във третия ще си взема бански, ако ще и модел от преди 100 години да е. Така и стана. Жегата си знае работата – беше ми достатъчен половин час, за да капна и да намразя съвсем “шопинг обиколките”. Влезнах, измерих два модела и взех единия… Сиктир… та нали не става дума за нещо, което ще ми се налага да обличам често ;р
След това се засилих с една дружка в първото попаднало ми заведение с климатик. Студената “Загорка” е безценна за летните жеги. Просто… да са живи и здрави тия от пивоварната на края на града След това се отправих да ходя на гости на друга дружка, да се похваля с покупката си… Пътьом мярнах на една витрина панталон който ми хвана окото… Прибавих и него към покупките си. Хвърлила съм око и на едни чехли тип “сабо”, ама да видим. За тях ще помисля 3-4 дни дали си струват инвестицията;)
Не е истина как летят парите ей! Ако всички отпускари са като мен – предполагам доста народ банкрутира в момента.
Обадиха ми се от офиса – първи работен ден съм в отпуск и вече се почан “Провери мейла, моля те, имаме нещо от Паскал Лошер”. Поглеждам… Bridgestone с поредната си изгъзица за оправяне на кредити и дебити, кой на кого какво дължал. Супер безотговорно е сигурно това което направих – написах само “Silvia is not in the office right now. She`ll be back on 29.08.2005″. Сега ме тресат угризения, ама от друга страна си казвам, че за една година сефте си взимам отпуск и няма да допусна да го прекъсвам, било то и за “дребни, но важни” неща. Освен това имам да си го връщам на тоя тип – последната доставка на гуми беше инфарктна…пак! И пак си свърши работата в последния момент… и пак пропусна да отбележи на фактурата си, че стоките са с преференциален произход, което пък доведе до една камара размотавания по сливенската митница и разправии относно митото. Размина се допълнителното плащане, ама на мен не ми се размина главоболието тогава. Та… нека сега малко и той си поскубе косите.
Другото което свърших е да опека едно CD на Иво. Последно писмо се очертава да е това май… поне докато смени работата и адреса си. Наблъсках му все неща, които аз харесвам… Дълбоко се замислих, дали да му хакна и “нашата песен” (или поне едно време беше “нашата песен”) – Нети – Луната спи. Не го направих. Изпитах страх, незнам защо, не бих могла да го обясня. Факт е, че силно исках да му я пратя там и там, на майната си той да чуе “Луната спи… брилянти светят навън… Съвсем тихо луната спи…”, НО не го направих. Сега съм със смесени чувства… Последното писмо стана около 35 листа – пак се поолях. Вероятно ще се чуем пак едва в неделя, ама и това не е сигурно. Опитвам се да се преборя със много неща и в момента запъвам крак и се заричам, че няма да отговарям и на смс-ите му. Всъщност имам отговор защо съм такава сега – не искам да съм със статута на “ти баща, ти майка”, не искам и да съм “просто приятелка”, не искам да съм “най-доверения човек”, не искам да съм “консилиери”! Не! Стига толкова. От 2 години тръбя, че ми се иска да изкрещя и да спра да се задоволявам с това, което ми се дава. Защото имам нужда от много повече. Давам много от себе, съответно и аз искам много. Веднага след тази мисъл ми минава и друга – че е можело да не получавам и това… Можело е да не получавам “нищо”. Дали нямаше да е по-добре? Ако беше така дали досега щях да съм избила от главата си този човек?
Междувременно току що се разнесе гласа на Нина Николина – Не мога. “Да обичам на сила… без любов да има… Да обичам с тревога… този път (не)МОГА”. Тъпо. И пак ми става ревливо. Става ми едно такова пустинно самотно, въпреки че съм заобиколена от една камара народ. Пак се потапям в оная опустошителна самота…
Уф, в отпуска съм. Трябваше да ми е весело… Трябваше да избухвам… Трябваше…
“Да съм твоя, но друга (просто приятел) този път не мога…”
Ля-ля… не мога… дрънци! Самонавивам се и в крайна сметка правя пак едно и също!!!
Никога преди не съм предполагала, че някой може да ме поеме с такава сила… Никога! “Толкова много време, говорихме лъжливи слова… Толкова тежко бреме отхвърлих от мойта душа… Повярвай ми е по-лесно без тежестта на любовта… Искам да ти вярвам, но не вярвам, че това ще е добре, аз не те отбягвам, аз спасявам лъганото си сърце…” -> Ogledalno – Iskam Da Ti Viarvam.mp3 (когато преди 2 години тази група спечели награда на БГ-Радио бях готова да се гръмна… сега нещо преоткривам текста и). “О, колко си драматична” ХАХАХА!
Ей как мразя многоточията! Ебати, ще има ли случай, в който дори пред себе си ще мога да изрека всичко на глас!