Ровех си из разни файлове, които бях нахвърляла по дискети преди последната преинсталация на Windows и се натъкнах на неща, които навремете (което не беше толкова отдавна – 2000-2002 са писани) бях писала на Иво… натъкнах се на една приказка… вероятно тия дни ще последва тирада от цитати от тези забравени неща, които сега изрових и незнайно защо препрочитам… Явно съм мазохист, щом знам, че от спомена за него ще ме заболи и въпреки всичко чета… А имам цели две дискети все с текстови файлове, които по един или друг начин са свързани с него…

Ето приказката.

Костенурката

Всичко най-ужасно, което може да се случи на една малка костенурка препускаше през тревата след нея. Проблемите обаче бяха нещо, с което беше свикнала и когато за малко се уморяваха да я преследват, като че ли започваха да й липсват.

Костенурката много обичаше да разказва приказки, но никога нямаше внимателни слушатели. Мислеше, че така открива пътя към другите и много внимаваше да не им показва пътя към себе си.

Много, най-различни по своята същност същества, се бяха опитвали да проникнат през черупката на Костенурката, но винаги неуспешно. Бронята й с течение на времето се покри със следи, но не омекна от това.

Костенурката си представяше целия свят облечен в черупки и в ушите й звънеше шума от постоянните сблъсъци. Не вярваше, че има същества без защитно покритие – как биха оцелели.

Даже самата Костенурка не си даваше сметка, че единствения начин някой да види какво има под здравата черупка е да я помоли за това. Тя беше безсилна срещу молбите. За нейно щастие, повечето същества си мислеха само хубави неща за силовите методи.

Костенурката не знаеше каква шега ще и погоди съдбата и беше спокойна в черупката си.

Високо в небето над пътечката кръжеше един орел. Той не беше гладен, но реши да половува за разнообразие. Спусна се надолу, грабна в ноктите си малкия улов и отново се издигна в небето. Костенурката все още беше спокойна в черупката си и даже започна да се наслаждава на неочаквания полет. Орелът, почти забравил безинтересната плячка, разтвори пръстите си…

Костенурката полетя самостоятелно за първи и последен път…

Докато летеше тя злорадо се усмихна на проблемите си, които повече нямаше да я преследват.

Полетът й хареса.

Преди броени минути по Нова ТВ даваха един от любимите ми филми – “Адвокат на Дявола”. Гледах го за 4ти път. И бих могла веднага да го изгледам пак. Имам си любим момент в самия край на филма – монолога на Дявола:
“Целият ни живот е като торба с тухли – за да се отървеш от нея просто я оставяш.За кого да ги нося тези тухли? Заради господ? Заради него? Сега ще ти кажа нещо за нашия Бог. Той обича да гледа. Обича и да се шегува… Помисли само… Дава на човека инстинкти – прекрасен дар наистина, но какво прави след това? Кълна се, че за свое забавление, за свое собствено космическо безчувствено забавление Той създава забранителните правила и всичко останали спънки, които ни съпътстват. Негово дело е и най-големият майтап на Вселената: гледай, но не пипай; пипай, но не опитвай; опитвай, но не гълтай! И докато ние се опитваме да спазваме тия правила, Той си съдира шибания задник от смях. Господ е темерут! Тои е съдист! Нещо като гаден хазяин… И да го призовавам на помощ? Да го боготворя??? НИКОГА!!!!!”
От първия път, в който чух/прочетох това, та до момента – винаги настръхвам. Вероятно, защото това е и “моята истина”. Не вярвам в Него… преди две години и половина тотално спрях да го зачитам… Сега понякога за “свое собствено космическо и безчувствено забавление” АЗ го плюя… Знам, че сигурно звучи ужасно, но е факт, че така усещам нещата.