Crazy By Nature » работа

Благодаря :)

Sis — Sun, 16 May 2010 11:57:52 +0000

Покрай многото работа напоследък – не можах да напиша едно “благодаря” на:

Прочети това – за това, че бяха споделили последния ми постинг – пътуването до Копривщица.

Блог на деня – за това, че съм била номинирана, а в последствие и наградена за 12.05.2010.

Работата така ме е увъртяла, че нямам време да седна и да си събера мислите… и в крайна сметка да пиша редовно тук. И ако някой си е помислил дори, че това местенце умира – цЪк, не умира! Просто моя милост е в работна турболенция и няма време за писане. Е, вечер се прибирам и сигурно бих намерила време, но пък в момента в който прекрача прага на дома си – нямам никакво желание да поглеждам към лаптопа. Умора, какво да се прави… Ще мине де, и пак ще се пише

Та, драги ми смехурковци,сърдечно благодаря!

Tired

Sis — Tue, 02 Jun 2009 22:11:48 +0000

Толкова уморена не съм се чувстала от около месец поне.
Намаления състав и многото работа днес ми събраха погледа, щом даже заеквах.
Неволята се оказа добър учител, хех… ограниченото време за главоблъскане и максимално скъсения краен срок за реакция за каквото и да било наистина се оказаха ефикасен метод за взимане на някакви решения, които в последствие се оказваха работещи…
Не ми се беше случвало скоро да оставям нещо за утре, ако по мой си план е трябвало да е готово за днес – е, днес останаха неща и за утре…

Ако не друго – поне се чувсташ полезен и значим за масата хора по офисите, с които работиш, хех… А това не е от малко значение.
Сега ми предстои една дълга нощ, прекарана в борба с главоболието и… едно половинлитрово шише спрайт смесен с мента.
Бррр, да идва утре, и да свършва… че да налекне малко.

Почивните дни

Sis — Thu, 07 May 2009 23:29:43 +0000

… свършиха.
А бяха хубави, без да се замислям бих си пожелала да изкарам още няколко пъти такива, като тия дето си заминаха. Попътувах – малко. Бях си в Габрово за 2 дни, после “претърчах” до Плевен, колкото да се разходим по центъра, да потъркаме подметки из градската градина, да хапнем едни картофи с по един айран, една бърза снимка на

ей това червено дръвче и… да си бием камшика към София. Пак прескочих отбивката за Окната, карай, другия път ще ме огрее, надявам се… 2 дни в София, едни забравени ключове, което пък доведе след себе си 48 часа, в които почти не мърдахме от квартирата, като изключим едно посещение на Ветрило… Много сън, много изгледани филми (не ме питайте за заглавия, не съм запомнила нито едно ), много мързел и лигавщини, много… неща. 2 посрещания на приятели и в крайна сметка сме горе долу в пълен комплект.
Ама свърши.
Сутринта бях като фрасната с паве през лицето – грам не ми се мърдаше, грам не исках да се разделя с топлото легло и компания, грам не исках да приема факта, че почивката свърши, съответно и грам не ми се ставаше за работа. Не че ми се спеше – не, просто след 6 дни тотално нищоправене никак не ми беше лесно да се настроя на работна вълна.
Рекордно пътуване в рамките на 20 минути от Западен парк до бившия завод Витоша – обичайно това трасе ми отнема не по-малко от час, винаги когато оставам да нощувам в този край на скъпата ни столица – тръгвам за работа най-късно в 7.30, за да съм сигурна, че до 9.00 ще съм стигнала. София е хубава, когато е такава… полупразна. Мисля си колко ли са умните глави, които предвидливо са си пуснали 2 дни отпуска и в момента още са далеко от мисълта “утре е работен ден за мен”. И колко ли са тия като мен, дето не смеят да си вземат платен отпуск просто ей така. Да мине и утре и… пак 2 дни въздух. Май месец ще се окаже хем най-мързеливия (кога за последно сме си почивали цели 6 дни? всички? по коледа/нова година!), но и най-работния – предстоят ни 2 шестдневни работни седмици.
Нещо ме е стегнало за гърлото пак. Преди година, когато един познайник се опитваше да ми опише нещо такова като усещане – аз стоях и го гледах умно и недоумявах какво точно има предвид. Сега знам. Знам, че и той наднича тук от време на време, та да му кажа – дойдох на твойта, дължа ти бира за баса. Бирата ще я пием някой ден, като си дойда в Стара Загора, незнайно кога…
Всъщност нещата се подреждат бавно и несигурно, не знам дали е плод на самонавиването ми, но всичко което се случи има своя плюс… повече време, по-малко отговорности, по-малко нерви, повече егоизъм (ако изобщо може да се приеме поне за секунда, че егоизма има положителен характер – то аз бих могла да го обясня на всеки, който се заинтересува). Минусите – по-малко хора, повече рутина, наранено честолюбие и… тук ще замълча. Всъщност важни са плюсовете.
Научих се да броя до 10 преди да кажа нещо. Научих, че “мълчанието е злато”, наистина! Научих, че е по-добре да премълчиш, отколкото да се бориш с вятърни мелници – не си заслужава похабената енергия и наранената душа. Научих да слушам (но не ги научих да ме слушат), който трябва. В крайна сметка ако има работа – то крайната цел е тя да бъде свършена и толкова. Лесно и просто за възприемане. Научих се да почивам пълноценно, до такава степен, че в началото се чувствах гузна незнайно от какво, а в момента – удовлетворена. В крайна сметка това е важното – да намираме нещото, което ни удовлетворява.
Просто трябва да се научим да ги приемаме и да се адаптираме, а както не веднъж съм казвала – човека има уникалната способност да се адаптира към всичко и навсякъде. Когато един ни взима нещо – някой друг ни дава друго. Просто трябва да видим това “другото” и да отбележим жеста на “даването”…
А стиснатото гърло и горчивия вкус – със сигурност е въпрос на време и те да отминат… както казах – адаптацията е неизбежна.
Всъщност, независимо как се възприемат по-горните думи от четящия ги – този пост е позитивен. Пиша го с позитивни чувства, наистина.

… в 02.30 май е редно да заспивам, вместо да се опитвам да пиша смислено и лесно разбираемо

Поздрав за всички, които са будни с нещо старо, но много добро – Orbital.

2008

Sis — Mon, 29 Dec 2008 11:13:16 +0000

2008 мина, почти.
Традицията повелява да си направя някаква равносметка, хех.
Беше добра година, като цяло – и в служебен, и в личен план.
1. Преместих се в София – нещо, което ми е цел от… от 10 години. Може би това е и най-важното нещо, което ми се случи и с което ще запомня изминалата година. В този град нямам кой знае колко много познанства, но пък малкото хора, с които за тези последни 10 години съм поддържала някакъв контакт са ми важни… повече от всички останали. И се чувствам добре – май най-после попаднах на мястото си поне в личен план.
2. Имам социален живот – нещо, което ми липсваше предходните 2 години и половина.
3. В служебен план – имах падания и ставания, имах колебания, имах несигурни мисли в главата си. Занимавах се с нови и непознати ми неща – донякъде успешно, донякъде не. Смених 3 пъти насоките си… и установих, че силата ми е в работата с хора, не в администрация и чоплене в документации и разни други бумаги. Сигурно е едно – от мен книжен плъх не става! Да ме вкараш в кутия и да ми сложиш пранги на врата – също не става. Явно съм човек на хаоса и неподредените неща – такива, които имат нужда от побутване и подреждане според моите вътрешни убеждения, не според хилядите писани правилца. Вярвам, че ако работиш с хора трябва да работиш върху умовете им – да ги научиш на принадлежност и на морални ценности, на съвест и на лоялност. И основното правило, което ме е водило до сега е било да се отнасям с хората така, както бих искала да се отнасят те с мен. Вероятно за това и съм обичана – без да звучи нескромно… знам че е така. Като цяло подавам повече морков, отколкото да показвам тоягата…
В момента съм ОК и вярвам, че 2009 ще е изпълнена със смисъл и важни дела за вършене… Иска ми се да работя със сърцето си така, както го правех преди (това “преди” не беше чак толкова отдавна), защото знам, че това е гаранцията за успех. А и… пак се хващам с нещо ново, което трябва да се “построи” от нулата – ако не друго, то това да правя от нищо нещо ми е сила
4. Морето, ах морето – едно от най-добрите и определено такова, което ще запомня (като онова от Приморско, онова от Варна, онова от Китен/Царево).
5. 5 човека, които през последните 7-8 месеца са ми “наоколо”. Няма да ги изреждам кои са – те си се знаят. Може би тук е момента да кажа поредното “Благодаря!” на таласъма, който пък изигра ролята на свързващо звено.
6. Петя и кака ми – радвам се, че ви имам , и че и вие сте част от тези 10-годишни качествени познанства. За Петя специално – благодаря му на това дребно, но силно човече за търпението, разбирането и … упоритостта, която влага във всяко свое действие. За кака ми – каквото и да кажа ще е малко.
7. Тази точка няма да я “определя”. Винаги си остава по нещо недоизказано при мен. Седмата точка ще си остане такава – за нещото, което ми дава до извества степен сила да понеса доста неща и коренно да променя 2-3 черти от характера и мнооого неща от ежедневието си, не на последно място – да проумея, че има доста по-важни неща от работата… и да започна да оценявам онези, дребните жестове.

Друго, друго… 2008 беше годината с катастрофата, от която се отървах невредима, без дори да имам драскотина по себе си. Не че е нещо, което е хубаво, но определено няма да забравя на Ивановден да почерпя ей така, за здраве.
2008 беше белязана за мен и с още нещо – ключовата дума тук е Украина и хилядите главоблъсканици и колебания… Надявам се да не съм сгрешила в избора си, то времето ще покаже.

И още нещо, съвсем накратко – напоследък съм особено спокойна и доволна… Имайки предвид, че това не са ми нормални състояния – почвам да се притеснявам
Не знам дали е някакъв бъг в главата ми или празниците са ми поуспокоили оборотите и нервите… Знам обаче, че си подсвирквам “I feel good”. За пръв път от доста време имам усещането, че всичко около мен е нормално и като че ли подредено по желания от мен начин.

Саботаж – питанки

Sis — Sun, 19 Oct 2008 20:08:31 +0000

Какво е саботаж?
В тълковния речник пише следното:
саботаж:
Умишлено вредителство (изразено в повреждане на машини, небрежна работа и др. ) с цел да се разстрои дейността на предприятие, учреждение и др.

Саботаж ли е обаче да искаш точно обратното на това, което е вложено в тази дума – т.е. да искаш нещата да си се движат и в никакъв случай да не изостават? Саботьор ли си, ако в дадена ситуация ти просто отказваш да паднеш по гръб, защото от това падане на гръб ще се вгорчи по един или друг начин живота на още 1200 човека, в същото време обаче това ти струва една голяма бомба във взаимоотношенията с хора, с които се виждаш ежедневно и с хора, които чисто йерархично седят по-високо от теб?
Саботьор ли си ако не можеш да мълчиш или не си от най-дипломатичните хора на света и просто ти е по-лесно да наричаш нещата с истинските им имена с единстената цел да си максимално разбираем, а не далечен и завоалиран, като с тази проклета дипломация или ще метнеш прах в очите… или ще останеш неразбран?
Саботьор ли си ако знаеш какво означава добра среда и добри условия, имаш база за сравнение “преди” и “сега” и виждайки кусурите на “сега” – ги казваш в прав текст…? Задаваш въпрос какво точно от това, което си казал не е вярно – отговора е, че не че не е вярно.. ама навяваме негативни усещания и у околните. what the fuck…
Изобщо саботьор ли си, ако ти е голяма устата?

И миналата година по това време на годината бях в особена позиция, която ескалира в деня преди коледното парти.
А искам нещо много просто – искам да си върша работата… без някой да ми пречи нон стоп и всяко нещо да е свързано с хиляди юркания и караници. Искам да не се налага да крещя, за да бъда чута. Искам да не се налага да провеждам 3-4 часови разговори, от които да си тръгвам със смесени усещания и с обида и лека горчилка в гърлото. Защото ако някога съм направила нещо срещу общия интерес – хубаво е да ми се посочи, за да го знам и аз.
Иска ми се в близките 2 месеца наистина нещата да тръгнат както трябва и да не ми се налага да се боря с вятърни мелници… това е нещо, което ми се обещава от доста време. Искам като чуя пак “Спокойно, всичко ще се оправи” да видя, че наистина някой (точно този, от който това зависи) ще се заеме сериозно с тази задача.

А към момента мисля да възприема поне за малко като мото максимата, че мълчанието е злато. Не за друго – не ми остана глас.