Искам да ми се случи нещо. Хубаво по възможност. Без излишни разходи. Без излишни приказки. Просто нещо дребно, но истинско и от сърце.
Искам да има с кой да си говоря в прав текст за всичко вътре в мен без да знам преварително каква ще е реакцията… или по-скоро каква няма да е.
Май това са ми желанията към дядо Коледа, Снежанка, седемте джуджета и всички проклети образи, които уж изпълняват желания ако си бил послушен. Аз искам това за тази година, и за миналата, и за по-миналата… и за следващата. Не искам излишни подаръци и лудници…
Много ли е?

Пак ме е ударила вълната на монолози – говоря си, ама сама. Задавам си въпроси и си отговарям, даже имам по два отговора – как бих искала да е и как е реално. И вдигнах броя на цигарите, а тъкмо бях успяла да ги намаля до 2 – 3 кутии седмично, пфу! Чудя се колко ли такива хора имам наоколо – с монолози в главите си и със стиснати гърла за пред околните.
Не знам в цялото това търсене и стремежи за намиране на нещо дали не съм се загубила. Ако е така – искам да се намеря, моментално! Ако случайно някой ме е намерил тия 2 дни – нека ми звънне.

Май не обичам празниците – цялата тая истерия, която обаче въпреки всичко ти навява мисли за домашен уют и голямо количество близки хора – сдухвам се. А не искам бе! Искам да съм нормален човек, който като чуе Коледа и Нова година да подскача от радост най-малкото заради предстоящите почивки, след това и заради възможността да е забит някъде с някой и да е щастлив от това.

И после съм била тъжна! Кой? Аз? Тъжна? Ама как тъжна бе! Чудно весели са ми дните, за по-голямата част от нощите да не говорим.

I feel drunk but I’m sober
I’m young and I’m underpaid
I’m tired but I’m working, yeah
I care but I’m worthless
I’m here but I’m really gone

Подобни публикации:

1. Разни размисли
2. 7
3. Ако е било писано…

Просто мисли, които исках да споделя.
И е горчиво, много.
И никога, никога, никога няма да е същото – нито отношенията, нито говоренето, нито … нищо.
Предвид обстоятелствата – тепърва ми предстоят други неприятни промени.
Така и не се научих да ги обичам… промените.
Дори в момента си искам миналите години и миналия стил, когато бяхме малко и все верни… и вечно с рогата напред. Вечно в боя.
Както се питаше в една реклама на Спрайт: “Къде сбъркахме?”

Подобни публикации:

1. Нова дреха :)
2. 9

Къде по-дяволите изчезват всички, когато най-много имам нужда от тях?

Подобни публикации:

1. Спирам цигарите!
2. It`s all about people
3. Давя се

Малкото житейски опит, кой­то имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия – както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил не­що, което е смятал за своя собственост (на мен ми се е случвало, както и на всеки друг, убедена съм!), накрая разбира, че нищо не му принадлежи. Случи ли се да изгубиш нещо, не трябва да спираш да търсиш друго.
Живота продължава…няма да те чака.
Или поне се опитвам да повярвам в последните две изречения.

Постоянно съм ухилена, шегувам се с хората… но истината е, че напоследък ми е много тъжно и пусто. Прекалено много неизказана емоция, прекалено много лоши истории, прекалено тъжни хора около мен, прекалено тъжни развръзки в главата ми, прекалено много… минало.
Страшно е да искаш нещо с цялата си същност и в същото време да знаеш, че е невъзможно да го получиш.
Нищо. Аз пак ще си се хиля.

Понякога искам да имам това, което имам. Да не съм в състояние, в което го нямам. И това ме крепи цяла, не ми дава да се разпадна. Някак си трябва да имам тази увереност, че съществувам. Иначе в един момент просто ще спра.

В последните 3-4 дни се замислям много сериозно дали да не избягам извън България. Няма да ми е лесно. Няма и да ми е комфортно – никога не съм искала да съм навън. Не обичам “чужбина”. Нещо повече – изначално съм против всякакъв вид миграции извън пределите на България.
Имам шанс обаче. И този шанс освен всичко останало би ми дал възможността да започна да градя всичко наново, в съвсем нова среда. Чисто нова черна дъска, на която още никой не е писал и не е трил тебешир. Чисто нов живот. Чисто нови хора. Чисто ново настояще… и бъдеще. Но миналото… миналото… как да го затрия него? Как да направя така, че именно това минало да не ми мъти водата. Винаги всичко е ставало на една голяма каша, която никога не съм успяла да разчистя изцяло. Нали? Дали?… Има моменти, в които ми се иска да върна времето назад и да затрия няколко неща от миналото си, които до ден днешен ми пречат и ме стягат.

И да, въпросът “да бъда или да не бъда” е най-гениалният, задаван някога.

dark bodies floating in darkness
no sign of light ever given
imprisoned in a world without a memory
unconscious, or am i conscious?

Подобни публикации:

1. Разни хора
2. Празници ли?
3. глупости разни