Не знам това синдром ли е или какво, но с наближаването на всичките тия празници вместо да ми “поникват крила” настроението ми клони към хубава кръгла нула. Сдухвам се ей така, безпричинно.
И пак ми е пресъхнала устата – не знам дали е от купищата празни приказки или обратното – от купищата неказани неща.
Уж в такива моменти човек ставал пълен непукист – да ама не. Ако беше така – със сигурност до сега да съм си казала всичко, ама наистина всичко на който трябва. Само че как да кажеш каквото и да било, като знаеш че отсреща няма да има реакция? Как да кажеш нещо на непукист или на човек, който е ампутирал голяма част от себе си и го играе някой друг? Има ли смисъл и не е ли всичко това една колосална загуба на време.
Искам да ми се случи нещо. Хубаво по възможност. Без излишни разходи. Без излишни приказки. Просто нещо дребно, но истинско и от сърце.
Искам да има с кой да си говоря в прав текст за всичко вътре в мен без да знам преварително каква ще е реакцията… или по-скоро каква няма да е.
Май това са ми желанията към дядо Коледа, Снежанка, седемте джуджета и всички проклети образи, които уж изпълняват желания ако си бил послушен. Аз искам това за тази година, и за миналата, и за по-миналата… и за следващата. Не искам излишни подаръци и лудници…
Много ли е?
Пак ме е ударила вълната на монолози – говоря си, ама сама. Задавам си въпроси и си отговарям, даже имам по два отговора – как бих искала да е и как е реално. И вдигнах броя на цигарите, а тъкмо бях успяла да ги намаля до 2 – 3 кутии седмично, пфу! Чудя се колко ли такива хора имам наоколо – с монолози в главите си и със стиснати гърла за пред околните.
Не знам в цялото това търсене и стремежи за намиране на нещо дали не съм се загубила. Ако е така – искам да се намеря, моментално! Ако случайно някой ме е намерил тия 2 дни – нека ми звънне.
Май не обичам празниците – цялата тая истерия, която обаче въпреки всичко ти навява мисли за домашен уют и голямо количество близки хора – сдухвам се. А не искам бе! Искам да съм нормален човек, който като чуе Коледа и Нова година да подскача от радост най-малкото заради предстоящите почивки, след това и заради възможността да е забит някъде с някой и да е щастлив от това.
И после съм била тъжна! Кой? Аз? Тъжна? Ама как тъжна бе! Чудно весели са ми дните, за по-голямата част от нощите да не говорим.
I feel drunk but I’m sober
I’m young and I’m underpaid
I’m tired but I’m working, yeah
I care but I’m worthless
I’m here but I’m really gone
Онова кафе в парка с чадърите още си работи.
Но неее, не безсъние от веселби или безгрижие или безцелно мотаене по улиците, неее! Тоя път не е и защото да речем съм била сама у нас. Какво е – ми сещате се, познавате ме.