Смахнат, изключително скучен ден. Сутринта едвам се надигнах (естествено…не си чух часовника… ама кой да говори до 2-2.30 през нощта в яхуу…), до около обед ходех като сомнамбул, да не говорим, че дори не реагирах на споменаването на името ми. Единственото нещо, за което си мръднах пръста днес беше да подредя броевете на Държавен вестник, които се мотаеха по бюрото ми от началото на седмицата. В общи линии цял ден се занимавах с печене на CD-та, чат, четене/писане по форуми. Да си без шефове цял ден всъщност не е толкова хубаво – изкрейзва се от скука, особено ако и никой от никъде за нищо не те потърсва. Щом ми писна да чета/чатя…това си е достатъчно показателно.
Днес се чух с My private GZ. Стана ми хем смешно, хем тъжно, че в началото не ме разпозна. Не сме се виждали може би от 2-3 месеца, напоследък и в IRC не го засичам, добре че е Изаура да ми предава много поздрави от него чат-пат. Като споменах нея – вчера осъществихме контакт. Сдухана работа… Чух се и с кака си (явно докато ги няма шефовете моята основна работа се състои в натрупване на суми в телефонните сметки;) ) – и кака ми е сдухана. Започвам да си мисля, че броди някакъв вирус спекотворител.
Вчера Иво даде признак на живот. Имам и обещаните мидички;) Не очаквах да ми донесе, но явно все още има неща, с които да ме изненада. Остават му по-малко от 2 месеца в Бг и мисля, че е започнал да се замисля за липсите които ще усеща там, на майната си. И той се спича.
Сега чакам да дойде 6 май. Вечнозеленото дърво беше така мила да ми предложи оферта, която ми хареса – 3 дни в София, в нейния апартамент. Само че без нея. Тоест аз сама в апартамента. На 3ия ден тя би трябвало да си дойде и наистина би било добре, ако успея да я изненадам с нещо Иначе 3-те дни са ми вече почти разчертани: 6 май – ден на Охчо и Иво, късната вечер – кака ми; 7 май – ден на Ирина, Асен, малката Асена и… Иво,следобеда – кака ми, вечерта може би на пица с My private GZ и Изаура; 8 май – ден на Вечнозеленото, на Охи, на Иво…и на мамчето, ако случайно ме вмести в някой промеждутък (леле как ме е яд на нея точно в тази секунда, не е истина!), в случай че се пробва да ме прикотка в офиса обаче – просто няма да се получи. Напоследък (какво ти напоследък… в последния месец – два) изобщо не говорим с нея, а искам да и кажа толкова много неща. В момента в който се опитам да я закача и да завърша някакъв разговор следва или мълчание или “не сега, имам работа”. ДЕЕБА РАБОТАТА!!!
Аз пак съм си в редовното за постване “наакано” настроение, ама какво пък – свиква се. В един момент на човек едва ли не започва да му става хубаво при самата мисъл, че е “наакан” … Мазохизъм, кфо да прайш. Или пък си има начин на отпускане: Ако животът ти поднася лимони, изстискай им сока, сложи го във воден пистолет и пръскай другите хора в очите!