Crazy By Nature » шизофрения

глупости разни

Sis — Sun, 16 Nov 2008 21:26:21 +0000

Седеше си в леглото и гледаше тавана от около час.
Напоследък той беше най-добрия и приятел – с него лягаше, с него ставаше. Заедно пиеха сутрешното и кафе, заедно пушеха първите 2 цигари за деня, заедно пътуваха, заедно работеха, заедно се прибираха, заедно вечеряха, заедно изпушваха последните цигари за деня, заедно си лягаха на спалнята. Заедно не влизаха само в банята и в тоалетната
Бяха заедно във всеки град, в който стъпваше крака и. Бяха заедно по хотелите. Правеха си компания вечер.
Не протестираха един от друг. Бяха свикнали да са заедно почти постоянно.
Имаше 2 дни, в които тя забравяше за него. Не че той не беше наоколо – напротив. Но в тия два дни нейната компания беше друг, вниманието и беше в друг, звуците, които издаваше бяха други, общуването беше с друг. Този другия имаше топлина, истинска, такава, каквато той – нейния стар познайник нямаше.
Усещанията? И те бяха други през тия два дни. В тези два дни той биваше изместен от мястото си в спалнята и биваше оставян да бди на един стол в постоянна готовност. Тя пък не се сещаше за него, не пиеше кафето си в неговата компания, не споделяше цигарения дим, не го поглеждаше. Единственото внимание, което той получаваше в тези дни беше включването му за забавление и убиване на малко време както и с едничката цел да помогне в борбата с инсомнията.
Когато тези два дни свършеха и другия си отидеше тя пак оставаше със стария си познайник. В началото го гледаше с недоверие и лек яд – сякаш за два дни е възможно някой да го измести от полезрението и…А нея я беше яд на него защото той не беше в състояние да и даде усещане за покой, не беше в състояние да и даде усещане за сигурност, не беше в състояние да я приспи преди 3, не беше в състояние да и говори, не беше в състояние да снеме всичкото напрежение, което тя трупаше в себе си, не беше в състояние да я накара да се усмихва лесно, не беше в състояние да стопли студените и ръце и крака. Не беше в състояние да направи всичко това, което другия успяваше да направи без никакви усилия за два дни.
Тази вечер беше една такава вечер – след двата дни в друга компания тя отново не искаше да се върне в реалността и да потърси стария си познайник. Знаеше си, че той е там, чака я и най-важното – не се сърди за нищо.
Седеше и зяпаше в тавана около час. Въртеше се. Рано беше за сън. Стана, отвори вратата на спалнята си, тръгна към хола и го видя там – седеше на масата и я чакаше.
Тя седня, погледна го с презрение смесено с тъга, поклати глава, запали цигара, наля си малко вино и се загледа в картината от телевизора, чийто звук беше изключен. Постоя така около 15 минути.
После се изправи, взе го от масата и го занесе в спалнята. Лаптопа пак зае мястото, което си беше предназначено за него, поне през седмицата.
А на нея и стана още по-тъжно. Защото имаше да каже няколко важни неща, но някак си не и идваше музата да ги сподели с проклетата машина. Пак стана и отиде в хола – да допуши последните 3 цигари от кутията за днес.
Може би някой друг път.

Lost

Sis — Wed, 05 Nov 2008 22:24:10 +0000

Плюсове и минуси – колкото искаш.
Риск? Голям!
А мога ли да съм хазартен тип и просто да хвърля монетата?
И въпросите стават много… пак.
Кое е по-важното – личния ти малък свят от хора и случки… или всичко останало?
И всъщност… кое е всичко останало?
Малко известни отговори и много неизвестни питанки…
Времето… то знае всичко.
Отговорите на всички въпроси, на които не намирам правилното решение ще дойдат сами. Само трябва търпение… и време.
Нали?
Дали?

И главата ме сцепва, пак. А си мислех, че поне това е минало.
Объркана до немай къде.
Пътища много, но само един е правилният. Кой?

Понякога седя и си мисля…

Sis — Sat, 27 Sep 2008 22:50:33 +0000

Понякога така както си седя и си мисля… и пиша.
Понякога съм слаба. Понякога съм силна.
Понякога няма значение. Понякога нямам избор. Понякога искам, но не може. Понякога мога, но знам, че не трябва. Понякога е безмислено да упорствам.
Понякога колкото и да искам нещо, то не се случва, не става, не идва, не се получва. Понякога не искам да се примиря. Понякога продължавам да блъскам стената с глава, докато едно от двете се разбие – понякога стените рухват и понякога зад тях има още стени. Понякога сама издигам стени пред себе си.
Понякога не искам да говоря. Понякога искам да не спирам да говоря. Понякога просто ми се плаче.
Понякога съм болна и уморена. Понякога съм най-затворения човек на света. Понякога искам да позволя на някой да надникне в мен. Понякога се чувствам като в клетка.
Понякога с месеци не мога да се отърва от тътена в главата си.
Понякога искам да съм голяма. Понякога искам да съм бебе. После пък искам да съм и двете едновременно.
Понякога искам да мога да реша всичките проблеми на света.
Понякога съм нетърпелива, а знам, че хубавите неща трябва да се изтрадат. Понякога толкова много ме е страх дори да си помислям, че искам едно-единствено нещо. Защото знам какво съм… И какво не съм… И разбирам, че няма смисъл… понякога.

Понякога искам да си дръпна шалтера, да се самоизключа.

Сега искам да звънна по телефона, да се кача в колата и да “прибягам” да изпуша една цигара в нечия компания.

Тази вечер – албума на Coldplay.
А в момента в плейлиста се върти това:

Понякога искам да спя дълго, защото тогава не мисля…
When you feel so tired but you can’t sleep
Stuck in reverse.

В нощи като тази

Sis — Wed, 27 Aug 2008 00:47:17 +0000

В нощи като тази не спя. Грам. Нямах представа, че и тази вечер ще се окажа сама в апартамента. Ако все пак успея да заспя, то ще е към 6.30 – 7.00, но пък нали съм на работа – няма смисъл да лягам.

В нощи като тази си пускам музика, без да я слушам. Просто за да “чувам” нещо познато.
В нощи като тази сетивата ми са изострени на макс. И възприятията ми са такива.
В нощи като тази всеки страничен шум е в състояние да ме докара до полуда. Защото ми е непознат… и не е от мен.
В нощи като тази съм особено продуктивна, защото се опитвам да вложа цялото си внимание и енергия в нещо градивно. За да не мисля за “другото”.
В нощи като тази си мисля за дневните проблеми. И осъмвам с тях. Без да съм им намерила решение.
В нощи като тази се опознавам сама. И се опитвам да се разбера.
В нощи като тази понякога, само понякога, мечтая. И се опитвам да стъпя на крака хванала мечтите си.
В нощи като тази прехвърлям няколко човека през главата си и се чудя на кой от тях да звънна просто ей така. И не звъня. Ненормално е да звънна на някой в 4 сутринта просто ей така, да не се чувствам сама…
В нощи като тази обичам да се кача в колата си и да карам. Без цел и посока, просто да карам… по възможност – бързо.
В нощи като тази влизам под кожата си. И се крия.
В нощи като тази пия мента със спрайт. Но преобладава ментата.
В нощи като тази една кутия цигари не ми стига. Обичайно захвашам втора, малко преди да е дошло времето за сутрешното кафе.
В нощи като тази мога да забележа всеки детайл, всяка извивка, всяка форма. Защото не виждам багрите, които да ме разсейват.
В нощи като тази се опитвам да превърна страха и тъгата в оръжие, което да ми помогне да придам смисъл на други цели, които съм загърбвала. Впоследствие се оказвам лош оръженосец… и лош стратег.
В нощи като тази събирам сили за слабата ми половина. За да я изритам като мръсно коте.
В нощи като тази не спя. Мълча. И чакам изгрева.

В нощи като тази се сещам за разни неща. Но какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?
Ако някога някой иска да ме накаже по най-болезнения за мен начин – ето джокер: затвори ме съвсем сама в някоя къща или апартамент и стой и ми гледай сеира.

В нощи като тази се побърквам от… страх. Дотолкова, че ми е трудно да опиша усещането.
В нощи като тази изживявам всичките си кошмари и страхове… с отворени очи.
В нощи като тази ми се иска да има човек тук, при мен.

Сега е 4 сутринта. Остават още 4 часа и ще се гмурна сред хората. Настръхнала и оглеждаща се като подплашено улично куче.

I need serenity in a place where I can hide

Sis — Tue, 15 Jul 2008 22:32:07 +0000

As I sit here and slowly close my eyes
I take another deep breath and feel the wind pass through my body
I’m the one in your soul, reflecting inner light
Protect the ones who hold you, cradeling your inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by

Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Tragic visions slowly stole my life
Tore away everything, cheating me out of my time
I’m the one who loves you no matter wrong or right
And everyday I hold you
I hold you with my inner child

I need serenity in a place where I can hide
I need serenity, nothing changes days go by
Where do we go when we just don’t know
And how do we re-light the flame when it’s cold
Why do we dream when our thoughts mean nothing
And when will we learn to control

Имам да кажа много неща, но… няма да ги кажа. As usual.
Поредната капка в буркана… и явно има още място в него.
Или пък просто съм търпелив човек.

Ако човек се е засилил към дъното, но не се усеща… може би е по-добре да бъде оставен да стигне сам до най-дълбоката и тъмна точка. Не просто да стигне дъното, а да се удари в него с всичка сила и да отвори очи. За да види. За да усети. За да проумее. За да постои известно време на тъмно САМ. За да усети липсата на светлина, въздух и човек до себе си. И да се събуди. САМ. Да се извади сам от дупката. Малко променен. Малко по-реален. Малко по-нормален. Малко по-брутален. Малко по-здраво стъпил на земята. Малко по-мъдър.
И след това ще се е научил да оценя… и да контролира.

Напрегнато и уморено ми е. Today is not my day… maybe tomorrow