Гледах го наскоро пак и от тази сцена отново ме побиха тръпки. Иска ми се никога, никога, ама никога да не ми се налга да изричам тези думи гласно…
И в същото време отново ми се прииска да изрека куп други, но… както обичайно се случва – точно когато съм решила да си отвържа езика става така, че няма уши, които да чуват, нито лице, нито ръце… нищо.

Имах отвратително тежък ден. Цялата седмица беше напрегната, но петъка би всички останали дни по абсолютно всички параграфи.
Не ми се беше случвало да повръщам последната година – обичайно ми се случва когато съм ужасно напрегната и всичко ме боли, а главата ми пулсира. В такива моменти искам само да се сгуша и да спя, и да не съм сама.

Исках да разпусна с една бира и с куп глупави думички, но… явно не е било писано. Бира имаше, приказките си останаха да препускат в главата ми и панически да се разпадат от невъзможност да бъдат изречени… от безмислие.
София е хубава вечер… от високо.

Почнах да броя преди време. 9 е едно от любимите ми числа между другото… лошото е, че 13, 77, 123… и 666 също са ми любими, а не съм сигурна, че ще съм цяла до момента, в който ще отброя последното.