Софийско централно небе през прозореца ми! Няма звезди, няма космос. Преди все се мръщех, че не виждах звезди, а сега му се радвам като на отдавна несрещан приятел!
… Скрих се в ъгълчето на леглото и зачаках…през деня чаках настъпването на нощта, а сега, през нощта дебна за първите стъпки на деня… отварям очи. Не ми се спи. Т.е. спи ми се, но не мога… Първата мисъл… чакам да изгрее слънцето, да ме спаси.
Да ме спаси от това да се разхождам самa в главата си…
Колко често падаме? Не, не в ями. Колко често падаме в себе си? Падаме и неможем да излезем от самите нас, макар и силно да се познаваме – трудно ни е дори леко да помръднем. Понякога просто се бориш със себе си и малко не ти достига, за да можеш да се наречеш победител.

Ако проследя себе си ще стигна до малка тъмна уличка. На нея ще намеря вход – малък, почти съборен от времето, с много напукана и полупаднала боя, с едва забележими парчета засъхнала червена кал, с разбита ключалка и (някога) красива ръждясала брава, с няколко изкривени пирона, които са играли ролята на райбери, с една разкачена верига, с дупка, останала на мястото на шпионката. Какво ще направя? Мога да се прицеля и да стрелям… но само ако преди това намеря стар, непочистван и несмазван пистолет, изпуснат от някой, който живее наоколо…

Колко малко трябва понякога за да се срути пирамидата от карти, която месец след месец си редил с треперещи ръце.

Ще си пусна филм, ще спра Skype и ще затворя мейл клиента си. До сутринта ще съм направила и презентацията за четвъртък, както и визиите за няколко нови бланки… твърде вероятно е дори да успея да опиша всичко, свързано с дистанционното набутване на информация…
И тази нощ ще поглеждам телефона си, за да видя как никой, който и да било, няма да звънне, защото не съм звъннала аз.

I wish I was different but I’m sure that I’m not…

Няма нещо по тъжно от споменът за отминало щастие, нали всички ще се съгласят с мен?

… поредното непредвидено самотно нощуване у нас. damn, hate to be alone @ night…

P.S. Честито на празнуващите Ивановден днес…