Всъщност търсех съвсем друг клип, но ето нещо, което ме впечатли повече от това, което търсех. Невероятен синхрон между тях двамата и музиката. Невероятен! В самото начало на клипа ме побиват тръпки, но не от ужас… А само вижте момента на 1:12 минута. Няма такъв танц.
А ето и песента от танца – сигурна съм, че Влад ще я одобри 
Между другото – честит празник на всички студенти, хехе 
Поздрав със същата песен, само че High Contrast Remix!
Рядко говоря за работата си тук. Днес обаче е особен ден и имам повод… искам да спомена някой, който поработи върху особата ми и разви част от мен в желана посока през последните 3 години…
Дечо. Един от борда на директорите. Баш шефът. Ама пък така не му личи… В смисъл, че не предизвиква у персонала гърчове, спазми и тремор всеки път, когато той /персоналът/ се сблъска с него /Дечо/.
Вместо това си говори с нас. Пита ни как сме и ни се усмихва.
Обича да оглежда нещата отгоре, отдолу, отдясно и отляво, по няколко пъти, така че да е наясно какво може да изскочи оттам във всеки момент. Това му харесвам най-много!
Никак не е чудно, че е успял да ме накара да се привържа толкова много към него и да съм (или поне се опитвам да му бъда) верен съмишленик – способността му да ме убеждава в гениалността на някоя идея е също толкова удивителна, колкото е и самата идея.
Така че с ръка на сърцето си признавам, че си имам страхотен шеф. Ама вие не му казвайте. Ще вземе да се надуе.
Е, Дечо днес се раздели с нас, офиса в България и пое към Украина… Да поставя нашите основи там. Да се върне пак в началото… Ех, колко беше интересно началото за мен тук, в тази компания – първите офиси, първите надежди, първите грешки, първите успехи, първите хора, първите приятели, първите семинари, първата конференция… все първите… И всичко това го правихме заедно – заедно се радвахме, заедно се ядосвахме, заедно се смеехме, заедно празнувахме… Първите (вече) 60 офиса на EasyCredit в България… сега предстоят Украина… Румъния, Македония… Едно знам със сигурност – днес като ти казвах “Чао” много, ама много ми се прииска да изиграя същата роля в нашия филм, тази роля, която вече съм играла и съм я научила наизуст.
Не останах в офиса когато екипа ти подаряваше талисмана за украинския офис. Беше ми трудно… вместо това се сополивех и пушех.
Знам, че ще успееш… и силно се надявам да успеем да запазим отношенията, които наложихме тук през тези близо 3 години. И да опазим това, което създадохме…
Ще ми липсваш. Много. Ама наистина много.
Wish you luck.
… and take care.
Искам да идва утре! Нищо, че е понеделник (всеизвестна е омразата ми към понеделниците).
Съботния ден мина сравнително бързо – събуждане по обед, кафе, цигара, мейлинг, събуждане на някой друг, пак цигара, после едно бързо изпращане до автогарата, едно бързо кафе с Цвет и ей на – денят беше минал. Обаче се зададе нощта. И въпреки че пак светеха всички лампи, въпреки че телевизора си работеше и си бръмчеше, въпреки че имах достатъчно цигари… тая нощ край нямаше. В 3 вече не можех да си намеря място от шубе и бързичко се изнизах към колата. Карах до към 5. После пак се прибрах, сетих се за ментата в хладилника, пих 2-3 чаши, ходих от стая в стая и така както си се мотаех и бършех прах в едната спалня незнам защо реших, че чувам входната врата да се отключва. Ей тия 2-3 секунди ми скъсиха живота! По интересното е, че моменталически прибягах до кухнята, въоръжих се с една кухненска дъска и нож и зазяпах входната врата. Поседях на тръни около 5 минути, уверих се, че съм имала чувачевации (нова дума!) зарязах дъската и ножа и пак хванах парцала… Чудното е, че не ми мина през ум нито да звънна на някой в тоя момент. Сега в момента си викам сама на себе си, ако не дай си боже някога ми се случи нощем да имам неканени и непознати гости в апартамента, докато съм сама и кукуригам… какво може да им/ми се случи… станала съм агресивна.
Така изкарах до към 7.30 – изцедена, с опънати до скъсване нервички и уморена все едно съм копала, а аз просто си бях будувала. Легнах си с намерение да поспя, е да ама не – светло, на мен мозъка си ми работи и не ще да заспива. Полежах до към 10.30, после хванах лаптопа, нахвърлях щрихи по презентацията (утре ше я дооформям), изчетох една камара блогове, прерових svejo.net, зяпах филм… Имах намерение да пообиколя магазините и да си взема разни неща, ама нещо не ми се получи плана. Добре че към 3 следобед Ина и Петко звъннаха, та убихме времето до 8 по кафета и разходки.
До тук добре, обаче пак се задава безкрайна нощ. Двете входни врати заключени – checked, всички лампи светнати – checked, телевизора включен – checked, другото шише мента седи и ме чака – checked, цигари има – checked… ама няма да мога да карам, защото се чувствам безкрайно уморена – от как съм се събудила вчера по обед до момента нямам и една минутка сън и това си казва думата. Ето това е поредното доказателство, че на човек може да му стигат и 4-5 часа сън в денонощието, стига тоя сън да е качествен. Когато обаче спане тотално липсва и през цялото време си преследван от паранои – е точно тогава си като пребито куче.
Та така, мрънкам си. А е едва полунощ… изгледах всички клипове накуп във видео зяпалката на таласъма, изгледах и един филм вече… До 8 има тоооолкова много време, че ми се реве. И утре ще съм още по пребита, а съм на работа и не е като да няма какво да правя тия дни.
Ще забраня на Петя (съквартирантка ми е) да липсва за повече от една нощ!
