Етикет: глупости

Позната мелодия. Рядко я чувам последните 3-4 години, но винаги знам кой ми звъни.

– Ало, ти ли си?
– Аз съм ало.
– Как си?
– Ами залепнала ми е устата.
– Защо?
– Ами нарочно си я залепвам.
– Как?
– Стискам устни без да ги ближа.
– Какво ново?
– Нищо, което да искам да споделя.
– Не сме се чували от близо година, как така нищо ново?
– Не казах „нищо ново“, казах „нищо, което да искам да споделя“… с теб.
– Добре ли си?
– Зависи от къде ще го погледнеш.
– В смисъл?
– Никак не ми се говори. Залепнала ми е устата.
– Недей пак.
– Недей пак какво?!
– Ти и твоите дупки бездънни. Знаем се, пак се опитваш да катурнеш света и пак всички са ти безразлични.
– Не съвсем. Но нещо такова. Не ме анализирай – загуба на време е.
– Ако говориш за нещото, което те тормози ще ти олекне.
– Я си гледай работата. Стига с тия глупости с говоренето. Има факти. Има неща които „са“. Има ги и толкова. Какво да говоря и какво да обсъждам? И най-вече защо?!
– Чакай, чакай, аз искам само да ти помогна.
– Не ти искам помощта. Остави ме.
– Ама аз…
– Чао, радвам се, че си се сетил… Вече 8 години се сещаш и всяка година знам, че ще се чуем. Само че сега не съм в състояние да отразя контакта.
– А кога ще си? Какво е станало пак? Чета те в нета и не те разбирам.
– Защото не искам да ме разбираш – не ти, който и да било. Нищо ново не е станало, само познато старо. Някой ден аз ще звънна.
– Да бе, да.
– Е, не обещавам. Но в момента наистина не ми е до приказки.

sorry. знам, че четеш. знам и че се чудиш къде сбърка и какво толкова. проблема не е в теб. проблема си е мой и както всеки мой проблем – предпочитам да си го решавам сама… някак.
wish you luck, догодина пак ще се чуем, по същото време.
Не, не съм спряла цигарите – казвам го информативно – до сега винаги си ме питал. Сега просто не те оставих да питаш, а натиснах слушалката.

П.С. Тук трябваше да има постинг с 2-3 снимки от Рибарица… но явно ще остане за по-натам…

В нощи като тази не спя. Грам. Нямах представа, че и тази вечер ще се окажа сама в апартамента. Ако все пак успея да заспя, то ще е към 6.30 – 7.00, но пък нали съм на работа – няма смисъл да лягам.

В нощи като тази си пускам музика, без да я слушам. Просто за да „чувам“ нещо познато.
В нощи като тази сетивата ми са изострени на макс. И възприятията ми са такива.
В нощи като тази всеки страничен шум е в състояние да ме докара до полуда. Защото ми е непознат… и не е от мен.
В нощи като тази съм особено продуктивна, защото се опитвам да вложа цялото си внимание и енергия в нещо градивно. За да не мисля за „другото“.
В нощи като тази си мисля за дневните проблеми. И осъмвам с тях. Без да съм им намерила решение.
В нощи като тази се опознавам сама. И се опитвам да се разбера.
В нощи като тази понякога, само понякога, мечтая. И се опитвам да стъпя на крака хванала мечтите си.
В нощи като тази прехвърлям няколко човека през главата си и се чудя на кой от тях да звънна просто ей така. И не звъня. Ненормално е да звънна на някой в 4 сутринта просто ей така, да не се чувствам сама…
В нощи като тази обичам да се кача в колата си и да карам. Без цел и посока, просто да карам… по възможност – бързо.
В нощи като тази влизам под кожата си. И се крия.
В нощи като тази пия мента със спрайт. Но преобладава ментата.
В нощи като тази една кутия цигари не ми стига. Обичайно захвашам втора, малко преди да е дошло времето за сутрешното кафе.
В нощи като тази мога да забележа всеки детайл, всяка извивка, всяка форма. Защото не виждам багрите, които да ме разсейват.
В нощи като тази се опитвам да превърна страха и тъгата в оръжие, което да ми помогне да придам смисъл на други цели, които съм загърбвала. Впоследствие се оказвам лош оръженосец… и лош стратег.
В нощи като тази събирам сили за слабата ми половина. За да я изритам като мръсно коте.
В нощи като тази не спя. Мълча. И чакам изгрева.

В нощи като тази се сещам за разни неща. Но какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?
Ако някога някой иска да ме накаже по най-болезнения за мен начин – ето джокер: затвори ме съвсем сама в някоя къща или апартамент и стой и ми гледай сеира.

В нощи като тази се побърквам от… страх. Дотолкова, че ми е трудно да опиша усещането.
В нощи като тази изживявам всичките си кошмари и страхове… с отворени очи.
В нощи като тази ми се иска да има човек тук, при мен.

Сега е 4 сутринта. Остават още 4 часа и ще се гмурна сред хората. Настръхнала и оглеждаща се като подплашено улично куче.

Прехапах си езика и плюх кръв.
Дали е поличба някаква?
Днес наистина си прехапах езика – слаломирах по завоите на Предела с колата, тананиках си песните от диска, който вървеше, дъвчех дъвка, бях се отнесла много навътре в моите си мисли (те са виновни !!!!)… уцелих някаква неравност и вместо дъвката си сдъвках езика. Заболя ме много, устата ми се напълни. Спрях, слязох и плюх. Плюх кръв.
Ако вместо тая кръв бях изплюла всичко в главата ми…
Вероятно наистина е по-добре да си държа езика зад зъбите.

Не съм фаталист, не съм и суеверна… ама колкото повече „набирам“ да „изхрача всичко“, толкова повече мисли се завихрят в главата ми. Сега просто си търся някакво потвърждение на вътрешната ми убеденост (или е страх? или пък знам отговорите? или… знам ли?) че е редно да си трупам и да си трайкам. Ест, това е.

[Ех… Търново… искам!]