Етикет: плевен

Хубав уикенд 🙂
Един от малкото многото случаи, в които до петък нямаше никакъв план. В петък, в ранния следобед вече се бяхме координирали горе долу и в края на работния ден се качихме по колите и отпрашихме в посока Плевен. Тръгнахме в 7, стигнахме в 11 вечерта, но това е друга тема… А, да – за протокола да отбележа, че на ботеградкото ОМВ се видях с (вече бивш) колега, с който някога си имахме голяма приказка – Ванката от Шумен, хехе. Факта, че виждам някой, който свързвам само с весели истории и много смях по телефона си беше предвестник, че почивните дни започват обещаващо с нужната доза позитивизъм.
Повода беше рожден ден – да е жив и здрав рожденника Явор 🙂
Моя милост (естествено) се хоризонтира рано-рано, но тоя път не бях нито първата, нито единствената. Спане до обед, после едно голяяяяяямо шляене из Кайлъка по язовирите и скалите там, дъъълго припичане на слънцето… едно обикаляне на всички заведения из парка в търсене на свободни места 🙂 Не беше никак лошо – грам не усетих кога мина толкова време, а обичайно нищоправенето ме товари и прави така, че всяка минута да ми се струва цяла вечност. Този път не исках да свършва
Вечерта имаше кротко „тейбъл парти“ с допиване на остатъци от предната вечер, пак спане, пак ставане по обед (да не казвам ранния следобед…). Още едно бързо хапване в Пещерата, взимане набързо по едно довиждане и следобед около 5 тръгнахме към София. Този път не пропуснах отбивката за Окната, бях учудена от себе си, че още помня от къде точно да мина и къде точно да спра, имах съвсем бледи спомени от посещението на това място преди около 2 или 3 години. Въпреки, че и преди съм била там – отново останах възхитена от размерите на пещерата и от перфектните форми на очи на свода и – неописуемо е, това трябва да се види и да се усети на живо 🙂 И внимавайте – змиите са излезли от дупките си и се навъртат там – една такава успя да изкара акъла на спътничката ни 😀

Снимки като цяло – няма. сигурно защото фотото не беше толкова продължително време в ръцете на Casper – обичайно той не спира да щрака докато не изхаби батерията 🙂

За по-голямо изображение – цъкнете върху колажа 🙂

Та така… заглавието е такова защото описва състоянието ми през тия дни – все едно си бях на морето; с празна тиква; с телефон, който (почти) не звъни; с хора, които ме усмихват; с безцелно мотаене и нищоправене. Няма такъв рИлакс.
Хубаво беше, ама свърши.
мрЪн!
Тепърва ни предстоят много слънчеви и топли дни… съответно и обиколки насам-натам.
А и до момента с морето не остава кой-знае колко много време, хехе 🙂

… свършиха.
А бяха хубави, без да се замислям бих си пожелала да изкарам още няколко пъти такива, като тия дето си заминаха. Попътувах – малко. Бях си в Габрово за 2 дни, после „претърчах“ до Плевен, колкото да се разходим по центъра, да потъркаме подметки из градската градина, да хапнем едни картофи с по един айран, една бърза снимка на

ей това червено дръвче и… да си бием камшика към София. Пак прескочих отбивката за Окната, карай, другия път ще ме огрее, надявам се… 2 дни в София, едни забравени ключове, което пък доведе след себе си 48 часа, в които почти не мърдахме от квартирата, като изключим едно посещение на Ветрило… Много сън, много изгледани филми (не ме питайте за заглавия, не съм запомнила нито едно 🙂 ), много мързел и лигавщини, много… неща. 2 посрещания на приятели и в крайна сметка сме горе долу в пълен комплект.
Ама свърши.
Сутринта бях като фрасната с паве през лицето – грам не ми се мърдаше, грам не исках да се разделя с топлото легло и компания, грам не исках да приема факта, че почивката свърши, съответно и грам не ми се ставаше за работа. Не че ми се спеше – не, просто след 6 дни тотално нищоправене никак не ми беше лесно да се настроя на работна вълна.
Рекордно пътуване в рамките на 20 минути от Западен парк до бившия завод Витоша – обичайно това трасе ми отнема не по-малко от час, винаги когато оставам да нощувам в този край на скъпата ни столица – тръгвам за работа най-късно в 7.30, за да съм сигурна, че до 9.00 ще съм стигнала. София е хубава, когато е такава… полупразна. Мисля си колко ли са умните глави, които предвидливо са си пуснали 2 дни отпуска и в момента още са далеко от мисълта „утре е работен ден за мен“. И колко ли са тия като мен, дето не смеят да си вземат платен отпуск просто ей така. Да мине и утре и… пак 2 дни въздух. Май месец ще се окаже хем най-мързеливия (кога за последно сме си почивали цели 6 дни? всички? по коледа/нова година!), но и най-работния – предстоят ни 2 шестдневни работни седмици.
Нещо ме е стегнало за гърлото пак. Преди година, когато един познайник се опитваше да ми опише нещо такова като усещане – аз стоях и го гледах умно и недоумявах какво точно има предвид. Сега знам. Знам, че и той наднича тук от време на време, та да му кажа – дойдох на твойта, дължа ти бира за баса. Бирата ще я пием някой ден, като си дойда в Стара Загора, незнайно кога…
Всъщност нещата се подреждат бавно и несигурно, не знам дали е плод на самонавиването ми, но всичко което се случи има своя плюс… повече време, по-малко отговорности, по-малко нерви, повече егоизъм (ако изобщо може да се приеме поне за секунда, че егоизма има положителен характер – то аз бих могла да го обясня на всеки, който се заинтересува). Минусите – по-малко хора, повече рутина, наранено честолюбие и… тук ще замълча. Всъщност важни са плюсовете.
Научих се да броя до 10 преди да кажа нещо. Научих, че „мълчанието е злато“, наистина! Научих, че е по-добре да премълчиш, отколкото да се бориш с вятърни мелници – не си заслужава похабената енергия и наранената душа. Научих да слушам (но не ги научих да ме слушат), който трябва. В крайна сметка ако има работа – то крайната цел е тя да бъде свършена и толкова. Лесно и просто за възприемане. Научих се да почивам пълноценно, до такава степен, че в началото се чувствах гузна незнайно от какво, а в момента – удовлетворена. В крайна сметка това е важното – да намираме нещото, което ни удовлетворява.
Просто трябва да се научим да ги приемаме и да се адаптираме, а както не веднъж съм казвала – човека има уникалната способност да се адаптира към всичко и навсякъде. Когато един ни взима нещо – някой друг ни дава друго. Просто трябва да видим това „другото“ и да отбележим жеста на „даването“…
А стиснатото гърло и горчивия вкус – със сигурност е въпрос на време и те да отминат… както казах – адаптацията е неизбежна.
Всъщност, независимо как се възприемат по-горните думи от четящия ги – този пост е позитивен. Пиша го с позитивни чувства, наистина.

… в 02.30 май е редно да заспивам, вместо да се опитвам да пиша смислено и лесно разбираемо 🙂

Поздрав за всички, които са будни с нещо старо, но много добро – Orbital.