Днес стана някакво чудо… Преди 3 години Иво се беше зарекъл, че крака му повече няма да стъпи в Стара Загора. Какво беше учудването ми като ми звънна Sladurcho и ме попита „Няма ли да си вземеш обедна почивка“. Отложих нещата, като казах, че ще си взимам – Гергьовден ще си почивам в София. Предложих му да се видим там с думите „Като дойда ще ти звънна, тъкмо ще видиш и Иво“. Отсреща последва :“Кой Иво бе?“ и аз: „Миииии… Дон“. Глътнах си езика при следващата реплика: „Бе с мен говориш сега бе! Иво съм“. Заеквах!!!Казах му да задържи малко, да видя дали не бих могла да се освободя – естествено успях. Имахме възможността да се видим и да пием кафе тук, имахме възможност и да поговорим нормално… Няма и помен от ентусиазма му за Щатите;( Имам чувството, че се е предал някак… На въпроса ми „Как си?“ последва отговор на пръв поглед нормален, но беше отговор, който отдавна не бях чувала от него: „Спокоен. Липсваше ми спокойствието. Затова избягах…за малко.“ И говорихме…говорихме… говорихме… Този път наистина говорихме, не бяха просто празни думи или неща които да отбият номера за ежедневното ни общуване. Този път наистина си казахме нещо.
В главата ми се върти идея да ги извикам него и Охи в Габрово около 24 май, смятам да си ида до там тогава. Ще го обсъдим и това – от утре съм в София и аз, до неделя:) Да е живо и здраво Вечнозеленото…:)
Чудесен ден. Особено след всичко, което си казахме/написахме вчера. А аз не знам как да излея радостта си с думи тук… Ще ми се да имам по-често такива изненади…
P.S. Поредно доказателство за мен, че умея да се изразявам само когато съм спечена…Явно спека е моята муза 😉
Гласувай пръв за този пост!