Има различни хора, които обичаме по различен начин…в началото или в някакъв момент, може да си мислим, че всеки случай е единствен и неповторим и ще го обичаме цял живот.
Повечето хора, обаче, са пътнически влакове… минават, спират, оставят…каквото трябва, взимат си…каквото трябва, и си заминават.
Други са толкова транзитни, че дори не се спират за малко на нашата гара…колкото и да ги чакаме…
Трети, пък са просто ценни уроци от осъзнатите грешки…
Има и четвърти…те са доживотна присъда.
Лошото е, че никой от тия хора не ти казва в началото, кой от кои е.
Какво ме предизвика да го напиша ли – 2 неща. Кои са тия 2 неща – друг път за тях…
Гласувай пръв за този пост!
На мен понякога ми се случва да усетя съвсем ясно кой от обкръжението ми е от доживотните присъди. Някак си личи по това, че без значение от колко време не сте се виждали или чували, когато пак се съберете, все едно нищо не се е променяло и продължавате от там, откъдето сте спрели.
Толкова, толкова вярно…
Говорете ми за доживотна присъда… ей този тип са най-страшните… появяват се отново и отново точно в моментите, в които си решил, че си ги преодолял… и всеки път едно и също… и всеки път надежди някакви… всеки път са ни слаби ангелите, хех.
От около година преживявам нещо, от което вечно бягам (парадоксално е, знам). Не съжалявам.