21.04.2019
Баба е на 84 години, септември трябва да направи 85! Мъничка, слабичка, но жилава и навита като на ключе.
Баба не е градска баба, а е селска женица. Отрудена. Работила е най-мръсната работа, взимаше по 2 смени една след друга, гледаше пълен двор с животни, грижеше се и за 2 декара градина. Отгледала е 2те си деца, 3 внучета – едното съм аз. Има щастието да види как расте и правнуче – дъщерята на братовчед ми.
Баба е с най-блестящите очи на света и най-топлата прегръдка. Тя си е там, на село, в къщата, в чиито 3 стаички са расли майка ми и вучо ми, после аз и братовчедите ми. В същите тия 3 стаички си отидоха от този свят нейните родители. После и дядо ми. Все пред очите ѝ, все в ръцете ѝ.
Лицето на баба ми е осеяно с бръчки, ръцете ѝ са изкривени от труд, лошо чува, всички стави я болят от години. Но тя си е там, на село. До сега винаги съм знаела и съм имала спокойствието, че когато и да си отида – тя ще е там, ще отвори портичката, ще ме прегърне силно с кокалестите си ръчички и ще ми каже, че много ме обича.
Преди седмица баба влезе в болница. 3 дни изследвания и нищо сериозно… И тъкмо бях повярвала, че всичко е наред и ще си я приберем – дойде ден 4. Скенер. „Нещо на бъбрека“… „Целият бъбрек“… Не се знае доброкачествено ли е или не. Ама няма и значение, защото „тя няма да издържи операция… колкото – толкова…“. Тя не знае, още. Може би няма и да разбере.
Света се срина. Потънах. Плаках. Говорих. Пак плаках…
3 дни по-късно сядам да пиша това. Нямам муза, не знам и какво искам да напиша точно. Страх ме е да си отида на село сега, не за друго, а защото ще трябва да си тръгна. И няма да имам вече увереността, че тя е там и ще ме дочака пак. Ще ми отвори портата и ще ме прегърне отново.
Невъзможно е да запиша всичките си спомени с тази жена, а толкова ми се иска – ей така, да е само хубавото, да не виждам и помня лошото… В първата ми нощ като бебе извън родилното, след престой в кувьоз и с неясно бъдеще – аз съм заспала при нея. След продължило с часове дране и рев в стаята (на същата тази 3-стайна къщичка) с майка ми. Баба се е показала по сред нощ на вратата и е казала „Маргаритке, дай ми го това зверче и поспи ти.“ И щом ме е взела – аз блажено съм се ухилила и съм заспала. Цяла нощ! До сутринта, когато тръгвайки на работа – съм връчена на майка.
Години наред си спях с нея – къде на едно легло, къде на различни, но в една стая. Появиха се братовчедите ми – изпитвах истинска ревност, когато някой от тях легнеше при нея – ама как така, това си е моето място! И моята баба! Настъпваше едно тръшкане… А тя някак мило ни гушваше и тримата и незнайно как успяваше да ни усмири/приспи…
После се преместихме в Стара Загора. И аз на всички обяснявах как не живея там. Там само ходя на училище! Всяка събота сутрин – мама ме качваше на автобуса в Стара Загора, а баба ме посрещаше на автогарата в Габрово. После в неделя вечер – баба ме изпращаше, а мама ме посрещаше. Всяка ваканция – бях там.
Всяка ваканция превръщах къщата в приют на всички изхвърлени в селото котета и кучета. Баба ми не просто изтърпяваше геройски това, но всеки ден, като дояхме овцете, козите, кравите – отделяхме мляко в няколко купи за хайванчетата. Всякакви мои дивотии бяха приемани лежерно. Всичко ми беше позволено. Умирах да се търкалям из градината край нея, ужким помагайки ѝ със сеене, копаене или събиране на продукция. Събирахме сено заедно. Господи, колко вили сено са ми/ни минали през ръцете… Ходехме за дърва и после някак ги прекарвахме до къщата, след което настъпваше едно лудо внасяне и подреждане под навеса, продължаващо седмица…
22.4.2019
„Добре съм, чедо, добре съм! Добре съм бе, бабе, като ти казвам“. Звъни ми първо на мен. Минала е биопсията. Доктора я похвалил – бойна баба била, слушала и не гъкнала. Не я боляло, с местна упойка я правили. Персонала бил много мил и внимателен. „Ама, бабе, много бедно тука в нашата болница. Спартанско. Ама ей на – сложиха ме сама в най-топлата стая, не ми е студено. И всичките са много добри – току отвори някой вратата и ми вика „Здрасти, бабо Ганке“. И аз му отговарям – Здравей, докторе. Ама от къде ме познават всичките тия доктори и сестри, бе?“
И току ме подпитва за Петьо – добро момче бил, да сме се слушали и обичали. Ей тъй да сме се водели ръка за ръка, че и двамата сме самички, нямаме брат/сестра.
После ми обяснява как подпитвала доктора колко още ще живеела, а той ѝ викал „Ей, бабо Ганке, ти сега си на 84, нали? Ами поне до 104 викам аз!“… А аз прехапвам устни и спирам риданието си от другата страна на слушалката и си викам на акъла – какво друго да ти каже лекаря…
„Айде, обади се на Маргарита, да ѝ кажеш, че съм добре, пък аз да се обадя на вуйчо ти. Божеее, докато ви чуя всичките и то обед станало. Айде, бабче, добре съм, ще те чакам да червим яйцата в събота! Пък утре пак ще се чуем, ама ти бъди спокойна – аз съм добре, като ти казвам, и нищо не ме боли, бе!“
Ще си дойда, бабо, и ще ги червим. И ще си говорим много, много, много. За всичкото време, което имаме заедно. И ще се прегръщаме, като за последно.
Как е възможно да ми липсва толкова много някой, който все още е тук 🙁
24.4.2019
Майка ми, Маргарита, има рожден ден. Става на 61, днес.
Подаръка ѝ беше, че отиде с брат си (вуйчо ми) да приберат майка си от болницата.
„Днес, бабе, двете ми дечица дойдоха да ме вземат. Маргаритка и Иванчо. Най-после да съм навън. Добре съм, чедо, не ме мисли, ще се видим в петък“
Майка ми се давеше в ридания 30 минути преди това – получила беше по куриера орхидеите, които (уж) трябваше да я усмихнат. А тя не може да се усмихне и ѝ се плаче. Милата ми майка.
Малко преди това с баба се смеех по телефона, че се напъваше да се сети кога е роден Иванчо. „Кажи ми де, бабе, днес е майка ти, ти вчера каза! Ама Иванчо коги беше? И той е този месец, а?“ Да, бабооо, този месец е! Ама сети се сама де, нали си му майка 🙂 „Оооох… мисля, че на 27. Да, на 27, нали?“ Браво, бабо! Все още си тук и главата те слуша. И се смеем.
Следобеда се чуваме пак – тя е в градината, да нагледала какво са направили без нея. Картофа се е показал, парника е зареден, ягодите не са ги направили като хората и ще ги кара да ги поправят. Такива неща… сега ще се пробвала да пикира малко разсад. На слънчице седи, не търси сянка, че то толкова дни по болнични стаи – слънце само през прозорец била виждала. „Ти, бабе, кога каза че ще си дойдеш? На Разпети петък ли каза? По кое време, а? Аааа, следобеда към 4. Добре, бабе, добре. Ще те чакам, да знаеш.“ И усетих че плаче. Бабо, защо плачеш сега, нали ще се видим? „Много те обичам, чедо, затуй плача. С Гошо сте ми много мили. Все сами се оправяте.“ И аз те обичам. Много. И не искам да те чувам и виждам разплакана. Искам да се усмихваш и да ни обичаш още много.
Много те обичам, бабче.
14.05.2019
Mного ме е страх какви ще излезнем след това – чисто човешки какво ще преживеем и колко и в каква степен ще ни промени… и дали ще ни промени към по-добро, да сме добри хора, или ще ни озлоби.
15.07.2019
Най-лошото на рака е не какво ти причинява болестта на теб – ти живееш с нея, а какво причинява на близките ти. Тези, които някак трябва да продължат да живеят „след теб“. Отчаяние. Молби – да свърши тази нечовешка агония и мъка. Опустошаване. Смазване. Ужас. Безсилие.
Баба не е тя вече.
И знам, че краят ѝ е много близо.
Искам само да не я боли.
17.07.2019
Почивай в мир, мило ми бабенце.
Гласувай пръв за този пост!