Слънцето си грее и топли… ама през джама. Навън не е за хора, а ще става и по-зле, блях.
Напук на „зимната идилия“ и всенародната радост на сноубордисти, скиори и тем подобни хорица, дето изпълняват шамански ритуали за „сняг“ моя милост никак, ама никак не му се зарадва снощи.
Давам си сметка, че всъщност намразих снега тук, в София. Преди го обичах.
Докато живеех в Стара Загора появата на сняг си беше равнозначна на чудо. Там това чудо на природата се задържаше не повече от ден и всичко потъваше в киша, кал, мъгли… гняз! Като дете много ясно си спомням как чаках зимата, зимната ваканция. Защо? Не заради Коледа и Нова Година (е, и заради тях, ама по-малко), а защото знаех, че това са дни, които ще прекарам в Габрово. Там зимата беше, дето се вика, „друга бира“. Студ, сняг до кръста (а понякога и повече), няма гняз, няма киша – стегнато време. Не знам колко снежни човеци съм направила в живота си, ама тия в Габрово винаги са били огромни и оцеляваха бая време. Въргаляхме се в снега с другите дечурлига като невидели 🙂 Пързалки по поляните, пързаляне с чук и гек, с найлони, с гуми, по г*з – както дойде. Колко пъти сме се мятали в дерето (щото пързалката обичайно завършваше с едно скокче пред въпросното дере) – не е истина. И беше яко! И не мрънках, напротив – бях много хепи даже.
Не си спомням да не е имало начин да излезем от квартала моторизирани – какво имам предвид – пътя до квартала и в самия квартал си беше почистен до асвалт. Странно – това е останало само в спомените ми, хех.
Около 25 години по-късно взех книжка, после и кола. После, за да е пълна картинката – преместих се в София. И намразих и зимата, и снега, и студа. Защо? Защото тук зимата = хаос, снега = „Умирай трудно“, а студа = „черешката на тортата“ в тая картинка. Как пък веднъж не видях почистена квартална улица (до тук съм живяла в 3 софийски квартала), как пък веднъж не преминах по разчистен тротоар, без да вървя като „мъничка японка със ситни крачки“ и без да правя пируети. И ако някой тръгне да ми обяснява, колко е невъзможно да се случи това – айде бе, сериозно ли мислите че няма как да се случи? Как пък веднъж не напръскаха с химия улиците ПРЕДИ да падне проклетият сняг и да направи мазало по пътищата? След вчерашният смешен снежец се прибирах около 40 минути няма и 5 км. При това не става дума за центъра, а от Люлин до Разсадника – как ви се струва? Не е нормално! Сутринта излизайки и стъпвайки на улицата само дето не направих шпагат, от дома ми до спирката на трамвая (мда, подминах си колата като малка гара) са няма и 300 метра, ами извървях ги за около 10 минути, ходейки като „мъничка японка“ и стискайки си палци да не се изтърся на следващата крачка – и това не е нормално.
Ако има някой, който гори от желание да ми напише „ами като не те кефи – ходи си на село“ още от сега да му кажа да не се хаби – нито аз ще си ида на село (щото нямам работа там, ако имам – на драго сърце!), нито ще му почистят улиците тук, когато мен ме няма. Плащам доволна цифра всевъзможни данъци и ми се ще поне едно нещо да ни е като хората. Блажени са верующите.
Не знам дали е омразa или страх точното усещане, май е нещо смесено. Ей това смесеното са чувствата ми към софийската зима.
Те така… Bob Marley, Sunshine reggae до дупка и да си представяме, че е лято.
Айде, честит ви първи сняг.
Гласувай пръв за този пост!
