Стопанката на Господ – Розмари Де Мео

Докато учех в университета – един от любимите ми предмети беше „Фолклор“. Имах късмета и удоволствието този предмет да ми го води светило в тази област – Анчо Калоянов. Попивах всичко, което този невероятен „разказвач“ ни казваше. Не се налагаше да уча по задължение за изпит – четях всичко, което ни даваше като литература, с огромно удоволствие.
Винаги са ми били интересни темите за „старото българско знание“, за „старите обичаи“, за останалите „езически знаци“ в християнската ни църковна практика. Дълго време не бях попадала на художествена литература, която да ме грабне, с подобна тематика.
За „Стопанката на Господ“ научих преди около месец, беше споменато това заглавие във фейсбук. Попрочетох няколко ревюта и реших да ѝ отделя време. Ревютата бяха противоречиви – от възхвали, че е прекрасна и емоционална, до критики, че нищо от написаното не е изконно българско. А книгата е определена като „сказание по истински случай и требник на българската народна вяра“.
Повечето критики са насочени именно към това определение – хора, които вероятно са специалисти и са изследвали по-дълбоко обичаите и вярванията – намират разминавания и неистини. Аз няма да я оценявам като такава – не съм фолклорист и не знам кое от описаното е истинско, нашенско, и кое не е.

Ако обаче приема това заглавие като художествена литература – книгата заслужава внимание. Защото е емоционална, грабва и „държи здраво“, поне докато се разказва историята за младото момиче, което тръгнало да търси себе си в малкото родопско селце, общувайки си с 3 баби, които се занимават с наричане, баене, леене на куршум и т.н. Трите баби са така живо описани, че ти се струва, че и ти ги познаваш и си ги виждал. Селцето – все едно си е твоето (не само в родопските селца е приказно и нереално, имаме си и други такива кътчета в България). Момичето – понякога това си ти. Ритуалите – (представени като) български, езически, магически. Хубаво е да имаш в дома си книга, в която да са събрани тези поверия, обичаи и вярвания. От там нататък всеки сам си слага границите 🙂 Леко недоумявам защо така брутално е изрязан християнския ни Бог от българщината. Аз възрастен човек, дето да е чак такъв атеист не съм срещала, това ми дойде в повече. Би ми било интересно да прочета отзив на някой духовник…
Една част от книгата представлява записани разговори межу авторката и други баби и дядовци – пазители на обреди и обичаи из страната. Няма да си кривя душата – тази част на мен ми беше малко суховата, без подредба – като сбирщайн някакъв. И сякаш бе като кръпка – никак не пасваше на стила на чудната приказка за 3те баби и младото момиче, което се учи от тях. Може би ако я беше прегледал редактор/коректор – книгата щеше да е една идея по-добра – тези разговори можеха някак да се впишат във фабулата и да бъдат част от цялото. Другото, което не се вписваше беше частта с терапиите на наркозависимите, към края – доста се пресоли манджата с това.

Прочетох книгата „пиратски“. Общото ми усещане беше, че трябва да бъде споделена и с други хора. Купих си хартиеното тяло, да си я имам, нищо че вече я бях чела. Родителите ми също я прочетоха – и те я харесаха. Сега ще я дам на 84 годишната си баба – да я прочете и тя. И съм сигурна, че и тя ще я хареса.
Ако трябва да поставя оценка – ще е 6 или 7 (от 10).