
Днес не съм на работа. Утре пак сигурно няма да бъда. Точно ми звънна часовника за „изстрелване“ от кревата и хоп – звъни шефа: „Днес няма да ходим в офиса. Стой на топло .“… Чудесно. Врътнах се на другата страна и продължих да дремя.
А когато погледнах към прозореца съзрях скреж.
Междувременно се чух със Зузу. Във Варна било ад. Имало слънце, което уж пече, но в момента, в който се излъжеш и си подадеш нослето навън – замръзваш.
Страх ме е да си помисля какво е на село, при баба ми… Там чешмите винаги замръзват, без да е обявено предварително, че ще се застурява. А сега при тия извънредни условия просто не искам да си представям за какво става дума. Дано Бари оцелее при -20… той си има доста козина, а и енашишкавял страшно много… пък и в крайна сметка е каракачанец 😉 За котките е сигурно, че са пуснати на топло 😉
/Да ме пита някой за какъв дявол оставих фотото в офиса снощи… и сега снимам пак с нищожната камерка на GSM-a.
Истински (?!?)
„- Боли ли? – попита Зайчето.
– Понякога – отвърна Кончето, защото винаги говореше честно. – Когато си истински за теб няма значение дали те боли.
– Изведнъж ли се случва, сякаш те раняват – питаше Зайчето, – или малко по малко?
– Не се случва изведнъж – обясни Кончето, – а ставаш истински. Затова е нужно много време. Затова не се случва често на хора, които се чупят лесно, имат остри ръбове, или трябва да се пазят много внимателно. Общо взето, когато станеш Истински, козината ти се е проскубала, очите ти са изпадали, краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение, тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен, освен за хората, които не разбират.“
/откъс от „Плюшеното зайче“ – Марджъри Уилямс
Когато си истински за теб няма значение дали те боли.
Дали?
Пешко и Петър
Това е Пешко 😉 Подарък ми е от Петър – един таласъм, който няма равен по щуротии. Пешко е на 7 години. Реалната му възраст е 12 – Петър го е разнасял със себе си 5 години преди да го подари на мен. Нямам идея каква е националността на Пешко 😉 Обиколил е заедно с мен всяко едно място, на което съм била през последните 7 години. Той ми стана нещо като талисман от как го имам. Малцина са го виждали – обикновено седи на тъмно в раницата/сака ми, освен ако вечер не се смиля и не го извадя да подиша чист въздух, но е задължително другите около мен да не го виждат! Не за друго… смеят се. Детинско било. Сигурно са прави. „Просто вещ е!“. Е, да… вещ е… но пък е „нещото“, което сякаш ме познава най-добре. Мдааам, показвам го само на Петър – в случай, че се видя с него и раницата с Пешко е на гърба ми 😉 Срещите им винаги са интересни. Петър и Пешко. Говорят си. Понякога забравят, че съм с тях… Абе странно нещо са мъжете, особено тия, дето виждайки стара плюшена играчка изтърсват нещо от рода на „Оооо, здравей приятел! Виждам, че добре те гледат…“ Но пък тия двамата са много приятна гледка заедно. Трябва да ги снимам някой път /лошото е, че все по-рядко се виждаме с Петър/.
Та така. Показах на публиката Пешко. /Фения и кака ми да не се смеят!/
Сега да се похваля – показването стана с помощта на SONY DSC-S40!
Остава да разуча цялото меню и да видим дали ще се сработя с тази малка „играчка“ 😉