Етикет: живот

За пореден път гледах „Плажът“. Подсетих се покрай един попаднал пред погледа ми quit message в IRC, на непознат за мен човек – Quit: [******]has quit IRC (iskam da jiveq kato v „The Beach“!). На мен също ми мина тази мисъл, докато гледах филма за пръв път… преди да видя края му. Съвършенното място.
Мисълта ми беше друга – сега като го гледах и открих един важен за себе си отговор:
„Когато си привлечен от някой,
винаги си намираш причини да вярваш,
че това е точно човека за теб
Не е необходимо причината да е добра.
Като например да правиш снимки на небето.
сега, от дългосрочна гледна точка
това е точно този тъп дразнещ навик
който ще ви раздели,
но от гледна точка на привличането
това е нещото, което си търсил от много години.“

А преди 7 години най-скъпия ми човек ми каза ето това:
„Така че sis, никога не отказвай покана.
Никога не устоявай на непознатото.
Никога не бъди твърде учтива.
И никога не прекалявай с гостоприемството.
Просто бъди на щрек и се потопи в преживяването,
и ако боли…
Най вероятно си е струвало.“
Няма си и идея колко прав се оказа. Боли. Още. От него. За него… А него?…
29 days left till the deadline.

Отново.
Сякаш думите са без значение.
Сякаш се изразяваме по-добре мълчейки.
Сякаш спомена за погледа ни говори много повече от недоизречените от едната или от другата страна думи.
Сякаш в тишината сме по-сигурни.
Сякаш в тишината не се правят грешки… или ако се правят – остават незабележими.
Сякаш мълчейки крясъка остава невидим…
Сякаш мълчейки не ми идва да забия ноктите си в стената и да я реаздирам в безсилието си.
Сякаш мога да говоря единствено и само с теб.
Сякаш на този свят има само един човек, който може да „общува“ с мен мълчейки. И всяко едно негово „мълчание“ да означава нещо за мен.

Isn`t it weird…?

Странен е стремежът ни към самонараняване.
Странен е стремежът ни именно към онова, от което предварително знаем, че няма да излезнем невредими.
Странен е стремежът ни да бягаме от питомното и да гоним дивото.
Странен е и ината с който всеки път се хвърляме с все сила към стената.
Странен е начина по който успяваме да манипулираме, както и да ни манипулират …мълчейки.

Докога?

Докога ще се лутаме в собствения си лабиринт?
Докога ще вярваме в неща, които ни се иска да са истина, а всъщност не са?
Докога ще плачем нощем на сън?
Докога ще оставяме това, за което сме мечтали и с години сме се борили?
Докога ще оставяме пътя, по който вървим… и ще хващаме поредния път наникъде…?
Докога ще ровим самотата си?

И винаги оставаме сами. По един или друг начин.
Затова никога не живеем, а се надяваме да живеем и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи.