Етикет: мрЪн

Кой малоумник е решил, че ако говориш ти минавало? Чий идиотски мозък така мащабно е успял да се простре над поне 90% от хората, убеждавайки ги, че „ако говорите и споделяте ВИ олеква“? И защо същите тия 90% хора не могат да възприемат, че на мен не МИ се споделя, не МИ олеква.
Защо, ма*а му стара, е толкова трудно да се възприемат думите: „Не ми се говори, не ми се споделя. Остави ме на мира. Или смени темата, или по-добре да не говорим.“ Защо всяко излизане на кафе се превръща в мъчителен разпит, на който така или иначе не се поддавам. И защо всеки път трябва да си тръгвам с горчивина.

Какво ми имало и какво ми ставало? НИЩО, С КОЕТО ДА НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ ДА СЕ СПРАВЯ!
Искам да съм САМА.

А иначе си прав – има ми нещо, да. Но се справям. И не смятам да го споделям с който и да било. И как пък само ти ме разконспирира? Не съм толкова прозрачна – това са твои думи.
Ти (знаеш кой си!), просто престани да ме разпитваш, престани да се опитваш да откопчиш нещо от мен. Няма да кажа нищо. Нито феЙс тУ феЙс. Нито пък тук. Отделно дето съм почти сигурна, че точно ти си ме издънил пред… някой. Може и да греша (надявам се да греша!). Имам си куп неща, над които да мисля. И искам да го направя сама. Няма случай, в който да не съм се преборвала със страховете си – скочих с бънДЖи преди няколко години заради страха си от високо… после пак скочих. Сега просто трябва да се преборя с параноята си пак САМА. Освен това и да не се справя – така или иначе времето си минава, има си определен период. Ако до края на този период не се кротна – обстоятелствата ще ми наложат да се кротна. Те (обстоятелствата) не се съобразяват с мен, с теб или с който и да било. Просто стават. Случват се. А ти си длъжен да ги приемеш.

Ако искаш… Hate me – it’s ok
Просто ме остави, идната седмица не ме закачай. А когато те викна на бира в „Дръмс“ – не се опитвай да ми се правиш на психолог пак – знаеш, че номера не минава при мен и най-много да ме вбесиш. ПАК.

Преди броени минути си доказах нещо, което си мислех че е само плод на моя изкривена гледна точка. Оказа се истинско:)Не очаквах, да имам основание… Изненадващо за мен самата си доказах… Че имам стойност за някой, който значи много за мен, но винаги съм мислила, че от обратната страна нещата не стоят така.
Защо някой трябва привидно да е загубил нещо/някого, за да разбере истинската му стойност тогава. Защо тия неща не се разбират, без да се налага да се подлагат на изпитание две страни. Защо трябваше да се „покрия“ и да съм в неизвестност толкова време… Защо трябваше да не вдигам телефона си… Защо трябваше да се опитва 3 пъти да ме намери от чужд номер… За да разбера, че колкото и недоразумения да има, колкото и контри да се правят, на колкото и различни вълни да сме… ние имаме нужда един от друг. По един или друг начин.
Няма случайни неща. Няма и случайни хора.
**********
Have you ever loved someone so much you’d give an arm for?
Not the expression, no, literally give an arm for?
When they know they are your heart
And you know you are their armour
And you will destroy anyone who will try to harm them.

And when I’m gone, just carry on don’t mourn,
Rejoice every time you hear the sound of my voice
Just know that I’m lookin’ down on you smiling
And I didn’t feel a thing so baby don’t feel no pain, just smile back.

Почти на четвърт век съм… и продължавам да не разбирам този нечовешки стремеж към умишлено нараняване сред част от хората.